Днес видях макет на „
жълтата къща”. Гледах документален филм за Винсент Ван Гог. Къщата я няма
реално, приютила е бомба по време на последната голяма война. Бомбите, както
добре знаем, са особени посетители. Ако са подплатени и подпалени добре, те си
вършат работата бързо и акуратно. Не досаждат на тема приятелство, не държат на почерпката.
Перфектната бомба може да бъде наречена и перфектния неканен гост, такъв е онзи, който досажда само веднъж в
живота ти. Но понеже пиша предимно за странни къщи, не мога да не уточня, че всяка друга къща е способна на собствена, вътрешна обич. Па макар къщите и бомбите през вековете често да са
са споделяли обич до степен „разпилени прашинки”. Помислете само,
има ли достойнство в забравено от всички величие и уют? Няма, но принципно това
се случва с къщите, остаряват мъчително. Грохнали от старост, те винаги са ужасно
грозна гледка. Затова съм сигурен, че „жълтата къща” е умряла щастлива в мига
на последния си и всъщност, най- величествен екстаз, единственото съвкупление. Оставайки завинаги млада.
Вечерта възстанових „жълтата
къща”. Лесно се получава, стопираш кадъра на плейъра и прибираш момента в
съзнанието. След това запаметеното се може да се допълни, или забрави. През нощта поставих в една от стаите малко неща за себе си.
Минималистичен стил. Избрах един дивана, спомен от стара ни къща, чието погребение помня, дървена
маса с покривка от естествен материал, цветна, бялото е безлично за случая и
няколко стола в комплект към масата. Не мисля за гости, поне засега, не
съм в настроение и възможност, но
желание за един- единствен стол ми се вижда твърде егоистична постъпка.
Призраците на Ван Гог и Гоген принципно са добре дошли, това мястото си е тяхно
и е наситено с болезненото им присъствие. Мога да почерпя с абсент, имам, харесва
ми като идея. Но ако искат да рисуват, ще си носят нужното. Останалите стаи
оставих съзнателно голи, всеки да
поставя каквото си иска, така и онези двамата не биха ми досаждали с претенции
и вкусове. Определено не съм възхитен от възможността за постоянен контакт със
заядливци и с хора, които не са вложили нито волята, нито старанието, нито
таланта си за възпитание на собствените си страхове.
В стаята ми е светло, пълно
е със слънчева светлина, макар навън реално да е нощ. Не, не се страхувам от
тъмнината, напротив, близка ми е. Харесвам тъмното небе в различните му нюанси-
от тъмносиньо, до поглъщащо всичко
черно. Горе, при възможност винаги съм в планината, празното небе, или небето с
безброй светлини винаги повлича погледа ми. Не съм художник, не умея да
рисувам, но понякога виждам нещо в картините. Казвам
това във връзка с тъмнината и вече споменатия филм, в който силно впечатление
ми направи една от творбите на Ван Гог – „Звездна нощ”. Веднага обаче в спомените ми изплува една друга
картина- „Писъкът” на Мунк и се свърза с нея. Не знаех фактите. Рисувани са приблизително по
едно и също време ( „ Звездна нощ” 1889, „Писъкът” 1893) и двамата
художници са импресионисти. Аз съм юрист. Точно в този момент от гугъла изпадна
нещо друго, по- интересно. Споделям го. В двете картини има изобразен
турболентен поток, който според учените, единствено Ван Гог е успял да улови с математическа прецизност( свързано е с непонятната ми теорията
на Колмогоров) и то в най- нестабилното си състояние. Признавам, че преди
прочетеното, всъщност си мислех за двете картини като крайни парчета от
„тогавашния пъзел”, който за жалост не мога да видя сглобен дори в най- светлия
ден.
Отклоних се. Мрежата е голяма
краста, изкушава ме и по тази причина дърпам кабела. Вече ще разчитам
единствено на спомена и въображението като помощници. Размишлявам отново по
филма. Според изследователите, основният цвят в картините на Ван Гог е неговата
моментна емоция, а „скритите” автопортрети не са особена тайна. Черепът с
цигарата е явен флирт със смъртта. Слънчогледите са танц с лудостта. Добилата популярност
болест, която е свързвана честичко с проявите съвременно изкуство, а не малко творци започнаха и сами,
без нужда да си изписват, се именува двуяко биполярно разтройство/манийно- депресивна психоза. Според новите изследвания,
епилепсията на Ван Гог е съчетана именно с това модерниско схващане събрало
под един покрив наука и изкуство. Аз не мисля, че човек е статично понятие,
картина, или статуя и не съм убеден, че психолозите вземат под особено внимание
времето и мястото, когато прилагат формулите си. Но все пак съм един юрист. При това работил години
в качеството на разследващ полицай, който обаче за учудване на повечето посетители бе
украсил кафенето- винаги светлия си, не задимен кабинет ( да не се бърка с предхождащото го мазе, набутано между
тоалетната и кенефа) с репродукции и снимки с подписа на Ботев, Левски и актуалния премиер....да
бе, да, ама по- скоро не. По стените имаше рисунки и картини, подарък от талантлив
приятел. Благодаря за тях! А дали не бяха боядисани и в жълто стените на това
ъгълче от сградата? За да не си измислям, ще бъда безкрайно честен и искрен,
както Винсент е бил в писмото до брат си, признавайки своята импотентност (физическа немощ, не творческа). Затова
изписвам. Не помня. Но се сещам за нещо друго. Сега, без да шокирам с думи. В кабинета си винаги имах покрити, но не под ключ, винаги книги, карти и алкохол, понякога наргиле
и прашки и обичах да чета, да организирам сбирки и да правя секс. Върху бюрото, до подредените папки
с дела и седнал на удобното канапе донесено от дома ( не мислете, че с тия думи
пращам покана за бомба в нашия дом, не е нужна, той си е пълен и прелива винаги
от обич, уют и веселие, макар да е просто един апартамент в блок). Картините са
ми свидетел.
Сипвам си жълтозелен абсент.
Не пия по принцип. Преди просто са наливах до сън. Обичам шоколад. Но това са
изтъркани теми, както и това да кажеш, че няма нищо по- вкусно от хапка
козунак, пречистена в купичка мляко с какао. Божествено, но само за мен. В тези моменти, които
преди се случваха предимно по Великден, а сега с помощта на големите магазини „алелуята” се разшири, аз вярвам в Бог. Представям си го като крава, която в
свободното си време продава, или подарява
козунак. Не богохуля, моля ви се. Бог е всичко. Следователно е и
кравата. И ни обича всички. Значи би могъл да разчупва козунак специално за
мен. Отхвърлен от първата си любов, Ван Гог е погледнал към Бог. Дори е чел
проповеди и то на английски. Истина е, не се шегувам. Отхвърлен от първата си
голяма любов, аз поглеждах все по- често към ръката си. А тя, след като
оставаше автомата, или парцала, или брадвата, или..все нещо и се случваше да
вземе и да държи дълго по заповед, поглеждаше към мен. Но стария диван е толкова
удобен и малък. А как ли преди се сбирахме върху му толкова народ да гледаме
черно- белия екран ? Сигурно е на база разпространената приказна масова психоза
„ дедовата ръкавичка” Лежа и мисля.
Мисля и лежа като изключено лампово радио, което е настроен на канал „обич” с фина
настройка- „ чувство за хумор”. Слънцето ми намигва на лъчи. Усещам го с
клепачите, очите са в затворени от почивката, не се налага да плащам за сеанс
при психолог, а спомените си текат, съвсем естествено при това. Картините са
видими и нормални. Детски са, защото не съм никакъв художник, а обикновен
вдъхновител ( тестван съм от науката). Но Бог ми е свидетел. Истински са. Не Го
ли чухте? Измуча в знак на съгласие от картинката на кутията с карамелени
бонбони. Или пак е досадната кутия пълна с думи. Все тая. Ей толкова са евтини
думите - бонбони: „ Мамо, ей толкова много те обичам.” Без загъвки. Направо са безплатни. А дали пък
родопчетата и лукчетата не бяха жълти на вкус, а? Измислям си, Дали ми е
свидетел. Комшията от къщата без постоянна форма, с няколкото въртящи се пояса часовници на нивото на прозорците
Няма коментари:
Публикуване на коментар