история

    Спомням си, че преди доста време чух история за мъж и жена, които живеели истински. Сподели я някой от сбраната, сгушена на малка поляна група. Шест- седем човека, толкова раници и една опъната, но останала празна палатка. Вероятно е било студено, или поне доста хладно, защото бяхме насядали край неголям огън. Миришеше на топло, това помня, а дрехите ни и одеялата, с които се загърнахме със сигурност са дъхнели на пушек. Вятърът бе обиколил околовръст. Запозна се с всинца ни. Разхвърли набързо дим и искрици в зениците. И се кротна наблизо. Истинско опитомяващо хората куче. Друго движение май нямаше. Или почти нямаше. Ако не се брои, това че от време на време немързеливец по избор вадеше с гигантско усилие  печен картоф от меката жарава и споделяше плячката. Шарената сол и няколко главички лук мъкнати до горе вършеха работа като подправка и гарнитура. Чудно- чудничко си вечеряхме, прокарвайки хапките с глътки планинска вода. Гората, чието сърце точно в този момент бяхме ние, ту  тихо похъркваше, ту подсмърчаше в просъница. Хубав музикален фон. Приятно е във всяка невълшебна гора. Чиста, споделена обикновена гостоприемност. Внезапната поява на непознатия, който тогава ми заприлича на пенсиониран полковник, не смути никого. Нарочихме го- със споглеждане и неприкрити мимики, за собственика на нивата, от която измъкнахме компирите. Камуфлажните рядко приличат на добряци, но този тип със сигурност пазеше малките горски обитатели от огромните капки дъжд. Очите го издаваха. Представях си го как прави покрития от колчета и найлон за мравуняците и поставя чадъри от листа върху калинките. Офицерът мълчаливо и съвсем естествено се присламчи в кръга ни. Някой бодна картоф и му подаде. Мисля, че мъжът носеше парче пушена сланина. Наряза я на дребно с обикновено бръснарско ножче, сгънато във вестник, което извади от сгъвката на карирана шапка. Ама това вероятно съм го сънувал. Не съм сигурен. Заспивах на няколко пъти загърнат в топлото, оранжево шаманско наметало и се сливах с гората. Такъв съм. Лесно потъвам. Запечатал съм и  други дребни подробности от тази нощ- лисицата, която се шмугна, няколко песни, момичето в чиито скут заспах накрая... Образът на разказвача обаче ми се губи..

„....Мъжът се събуди. Докосна внимателно лицето на жената до себе си. Слънцето винаги ги целуваше. Сега обаче бе изпреварил изгрева. От няколко дни освен страст,  усещаше огромен букет от чувства и емоции, сред които бе и аромата на времето. Това го караше да се буди по- рано от обичайното. Взорът му се отправи към дървото надвесило плодни клони над техните голи тела. Не се задържа. Продължи напред. Спокойно се разходи в бъдещето и видя отрупано от суета дърво. След години. Една снежинка падна и се стопи върху рамото му. Това го накара да настръхне и го върна. Мъжът се изправи. Вдигна очи. Пълната луна изпадаше в далечината зад два белонежни върха. След това се наведе. Погали косите и. .

     Жената се пробуди. Прегърна усмихнато Мъжа и си помисли, колко прекрасен е живота. Реши да се поразходи до новите си любими места. Премина с леки стъпки през малка шарена гора. Стигна до поток. Приклекна и се заслуша в ромоленето, търсейки звуци и цветове. Отпи нектар от няколко цветя. Други вля в косите си. Мъжът се приближи тихо и я обгърна. Двамата изучаваха света. Бяха внезапно пробудил се образ в картина. Те не знаеха. Тепърва, търпеливо и внимателно щяха да се превръщат в художник рисуващ живота с цялата осъзната палитра и нюанси от емоции.

     Хванати за ръце, Мъжът и Жената достигнаха подножието на планината в края на деня. Вървяха бавно. Усмихнато и тъжно. По пътеката от височините слязоха маймунохората. Отведоха Жената. По пътеката от низината допълзяха човекомаймуните. Мъжът тръгна с тях...”

    

   Отпивам глътка чай с няколко бисквити. Не ги усещам. Неотдавна изгубихме чувството си за  вкус. Свикнах. Поне аз. Седнал съм навън. На земята. Хижата е отзад. Дзънн. Някой чукна камбанката на входа. Зад нея са двата белоснежни върха. Точно сега, между тях изплува оранжево слънце. Малката ни група се е пробудила рано. Без нужда от часовник. За да се наслади на тази гледка и да продължи. Потегляме скоро. Нагоре. Усещам зеления цвят на тревата и емоцията на росата под пръстите си. Затворил съм очи. Изпразвам от съдържание съзнанието. Може би е медитация. Не знам. Небето е ниско. Виждам облаци накацали върху раницата да  надничат любопитно зад гърба ми. Отчупвам парченце черен шоколад. Лакомо го сдъвквам. Не усещам нищо. Сърцето обаче отчита. Глътка вода. Обувам обувките..