MMXXVI

-  Светлина, готова си?

Гласът свърза двете плахо раздалечаващи се светлинки, опитали докосване в непрогледния мрак на разширението в тесния тунел. 

Пещерата, която бе кръстена от откривателя си ( бивш финансов посредник и новозеландски овчар към този момент)  „Началото”,  криволичеше в пространството и "вероятно попадаше в капаните на времето". С това относително безсмислено  твърдение, почиващо предимно на теоретични постановки и купчина минали и бъдещи догадки, група учени се опитаха да обяснят постоянно променящата се конфигурация (внезапно изчезване и поява) на плетеницата от коридори, свързващи огромните непроучени кухини. Другата част от академичната общност, която също изучаваше природния феномен от  удобните кресла в кабинетите си, изчакваше в поза  "мълчалива многозначителност". Изпратените роботи- нано изследователи не помогнаха, защото навлизайки навътре, без причина изключваха системите си за работа и сигналите спираха.

Ръкавицата нахлузена върху малка ръка се сбра в юмрук и се заби в калната подметка, изпречила се на пътя ѝ.

-  Хм, питам се, дали червеите се обичат истински? Задавам си този въпрос всеки път,  когато опитваме да се целунем на мръсно и тясно място като това. Давай, да продължаваме.

Запознаването им не можеше да бъде запомнено с нищо добро.
„20 годишна пещернячка попада в смъртоносен капан на подводна пещера”.
Тъмно заглавие. Под него бледи букви, сменящи цветовете си, подредени в свита колонка, описващи случилото се в специализиран и едва триизмерен новинарски сайт,  без прикачен допълнителен звуков файл.

Тогава никой не повярва, че е оцеляла. Всички я  бяха отписали, освен „моята луда хлебарка”, както тя, с благодарност и усмивка, доста по-късно нарече човека, който рискува и я измъкна. За изпадналата в бълнуване от ограничената липса на кислород, спасителят бе многорък и ужасявашо грозен. После той си тръгна, а тя попада за месец в болница.
Други медии нарекоха спасяването и "чудо" и се разровиха.

Под земята се оказаха и година по-късно, при повторната си среща. Безопасният уют на цивилизацията го достави чист и красив и тя го разпозна в метрото,  в което съдбата ги разминаваше всеки предходен ден. Тя се прибираше след снимки, а усмихнатият младеж със смолисто коса  и още по- тъмни очи, отиваше да забие с бандата си. Обитаваха съседни жилища, в непосредствена близост до нов (пореден) приказно зелен кът в мегаполиса. Мяркайки го от другата страна,  тя  веднага сви юмруците си и едвам сдържа нахлуващото първично желание за крясък.
Уговориха се с подвиквания и маймунски знаци за следващия ден, преди безшумно приближаващата се в електромагнитно поле шарена мотриса да ги раздели. За кратко.

От тунела се измъкнаха еднакво уморени. Строполиха се безмълвни на земята.

След срещата на повърхността, на момента решиха да рискуват и да съберат приключенията и себе си в едно. Получи им се. Паснаха си с лекотата на пролетен вятър. Подреждаха, чистеха и готвеха заедно като за начало. Той я учеше да свири на китара и посещаваше репетициите ѝ. Тя се опитваше да открие в него певчески умения и почти не пропускаше изява на групата им. Обичаха се. Казваха си го често. Обичаха щурите неща и шоколада във всичките му форми. Изпратиха на роднини новия му телевизор. Във виртуалния свят потъваха рядко, предимно навън, ползвайки технологията  "умни дрехи". Последната спирка на метрото в подножието на планината свикна с присъствието им.

Тя остана да лежи и свали каската си. Той я целуна и се изправи за да огледа мястото.

В един и същи ден, всеки от тях записа другия и себе си в международната експедиция към най-странната пещера в света. Тя му направи изненада за Дивали, той избърза с подаръка ѝ за Коледа. Нямаха тайни по между си и до късно през нощта се смяха на съвпадението. Чудеха се само какво да правят с двете излишни, но ценни резервации и решиха да ги подарят на точните хора - избран мъж от нея и посочена от него жена. Поляха мъдрото си решение с чай и похапнаха домашни сладки. После дълго време се любуваха един на друг. 

Любиха се всякак, без да изключват лампите.

- Виж черно нещо. Опитай ти също. Малко е толкова, голяма тежест. Не мога вдигна го!

Тя се засмя звънко на думите му. Чуваше го слабо, но чувстваше себе си като принцеса, която е пред очаквания с нетърпение спектакъл на своя обожател. Видяла бе кутийка с пръстен съвсем случайно, при пренареждането на общия им багаж.
Повдигна се с лекота и почисти внимателно, но в никакъв случай бавно калта под капеща вода. Погледна отражението си в малкото езерце сбрани капки. Видя усмихнатото, щастливо лице и свободно падащия червен водопад  на косите си. Водена от светлината  продължи тържествено напред, тананикайки си весела мелодия като бързо- бързо застана до него. Погледът и с надежда се насочи към осветената ниша в скалата, но точно преди да се фокусира върху мечтата си, за миг затвори очи. Още от дете се бе приучила да извлича специалното от всеки един момент. Отвори очите бавно, погледна и преди да запее... се олюля.

„...Когато видиш тъмнината, ще ми върнеш камъчето.”

Спомни си "онази" среща. Не бе сънувала детството си. Миналото и настоящето ѝ се сляха, преплитайки годините. Приказките съществуваха и щастието и преля в сълзи..

„Ухаааа!” 

"Племето" ( майка, по- голям брат и тя самата)  затанцува победоносно в мислите и.

-  Иша, загаси лампата за секунда, моля те. Искам да съм сигурна.

Той я пусна. Беше я задържал да не падне, с останала скрита от нея плахост. Светлината угасна. Пред очите им, в мрака на пещерата, тъмнееше невъзможно черно камъче. Момичето си припомни всяка дума и се усмихна. Светлина сви ръцете си в шепа, разтвори ги и от тях се появи друго такова камъче. Бавно извади светлината от дланта си и я постави внимателно в малката вдлъбнатина до тъмнината. Двете камъчета засияха в едно .

-  Иша, не се страхувай. Хайде да се връщаме. Ще пропуснем втора вечеря, ако не побързаме.

-  Светли, после обясниш мене какво се случи. Обещаваш?!

-  Хахаха, колко добре говориш български, Иша. Обичам си те!