вятърна приказка, част 2

      ...... Не минало много време. Момчето се затворило в себе си. Рядко се усмихвало и почти не говорело. Изведнъж, сякаш от нищото,  произнасянето на думите станала трудна и мъчителна задача за него. Когато се опитвало да проговори, въздухът му спирал загнезден и свит някъде навътре. Тогава и усмивката се размивала на лицето му в неприятни и странни гримаси. То усещало странна болка в главата си, която макар да не била физическа силно го плашела. Думите му заприличали на камъни. Позагубила се силата на изречените преди докосвания. Сякаш и вярата на близките му потъмнявала ведно с неговата мъка. Не ходело на училище. Нямало как да бъде чут гласа му.  Изпитването и оценяването му станали невъзможни. Момчето стояло в дома и най- често играело в тъжно безмълвие на двора с по-малкото си братче. Обичало да слуша майчините приказки, въпреки че още на пет четяло. Изчело почти цялата библиотека в къщата, която заемала пет стени в две от стаите и десетки рафтове. Харесвало и различните музикални записи събирани с години, но предпочитало да се заслушва в звуците от сменящите се природни картини. Майката и бащата, които веднага забелязали промяната, търсели обяснение за случващото се и силно се притеснели. Хармонията в щастливото до тогава семейството била нарушена. Те четели допълнително, търсели съвети и все по- рядко намирали време за почивка. Спокойствието изчезнало. Родителите водили детето при всевъзможни лекари, корифеи и специалисти, в близки и далечни места. Пътувайки момчето опознавало света по своя тих начин, виждайки други лица, улици, къщи и случки. Повечето останали в съзнанието му завинаги.
            Никой не успял да помогне.

            Разумните възрастни не вярвали в чудеса, в ангели, на врачки и на всичко друго, което било далеч от техните знания и разбирания. Бащата бил професор по физика, а майката -композитор и музикален педагог. Но водени от голямата си любов те били готови да стигнат до всяка останала възможност за изцеление. Попивали думите, дори слуховете, които носели надежда. Случайно разбрали, че в легендите и преданията на почти всички народи се споменавало за стар и почитан оракул -майка на познанието. Говорело се, че още първите английски крале и наконтените френски принцове се съветвали от нея. Други допълвали, че индиански шамани отвъд морето и учители от Тибет често и гостували за да черпят от безкрайната и мъдрост.  Най- чудни били приказките за безсмъртието на вещицата, но никой не бил склонен да вярва на подобен слух. В този свят всичко родено е тленно и винаги умирало. "Домът на врачката се намира в подножието на планина, близо до вечно зелена широколистна гора, със скрито малко езерце в нея. Малцина намират  пътя до малката къща край езерото.Открива се само пред хора търсещи истината със сърце и душа. Тогава старата жена премахва магията." Така завършвали легендите.
            Родителите не се поколебали и веднага тръгнали с момчето. Пътят чул за тях, потърсил ги сам и ги отвел до мястото.

            Пред живия плет ги очаквала усмихната и слънчево жизнена жена. Годините не можело да бъдат прочетени на лицето и. Тя  прегърнала  всички, но наредила на майката и бащата да не продължават.  Не пуснала и ангелите вътре. Къщата била специална. Част от стаите всъщност се намирали в особено място. По алеята с приказни цветове минали само тя и момчето. Сенките и страховете не ги съпровождали. Двамата влезли вътре. Времето останало отвън.  Говорили си, то разказвало, вещицата му обяснявала. Думите потънали в бездната между преградите. Момчето излязло само. Огледало се в езерцето. После се усмихнало и казало на родителите си само това: „ Вече знам. Хайде да тръгваме”.
           След тази среща никой никога не намерил път към живия плет до езерото, при вечнозелената гора, под планината.

          Прибрали се в дома. Внесли тъгата.Момчето повече не продумало. Скрила се и усмивката му. Ангелите прелитали съвсем тихо. Те усещали, че бабата някак си ги направила видими за момчето. Уплашени до отчаяние били родителите. Обвинявали себе си за всичко. Изпратили сина си в лечебен дом. Там всички  с обич се грижили за него и опитвали да намерят някаква пролука към съзнанието му. Момчето било безизразно и сякаш изпаднало от този свят.. Единствено усмивката му грейвала понякога за миг по кратък от секунда. Усещали я ефирните, цветята навън и редуващите се слънчеви и лунни лъчи от прозореца. Професорът, който лекувал лично момчето, изчел най- старите книги. Изпробвал  корените на науката, достигнал отвъд границите и, чак в мистичното. Безуспешно. Душата на момчето играела своята странна и непонятна игра някъде другаде.

            Денят, в който навършвало 16 години момчето изчезнало. Вратата била заключена, прозорците залостени, но на сутринта стаята била празна. Тортата носена от професора останала отвън. Момчето се скрило и от ангелската благодат.  Небесните книги замълчали. Ефирните пребродили надлъж и нашир безкрая за да открият момчето и неговата душа. Нищо. Светлината в пазителите започнала бавно да гасне. Ангелите потъмнели. Майката и бащата плакали толкова дълго, че забравата се уморила и потънала в реките от сълзи. Никога не да изплувала истински. Родителите потърсили утеха в по-малкия си син.

            Минало време. Отминали години. Сменили се добри събития с лоши сезони и обратното. Ангелите, разделени един от друг, поели грижите за други хора с приютените в тях души. Родителите на момчето, отдавна починали, отнесли  историята твърде далеко. Душите им преживявали нови прераждания. Времето не спирало. Музиката и физиката ставали все по-близки като звучене и цветове...
           В късния следобед, в малка семейна къща, един белокос стогодишен старец се клатушкал на люлеещия се стол и доволно потъвал в лъчите изпадали от късното есенно слънце. Притворил бил очите си и се усмихвал щастливо на шума и звуците от игрите на децата, които  били в двора около него.

            Изведнъж задухал вятър. Много тих и топъл. Довял музика. Листата и клоните докоснати от полъха зашептели напев на тъжна африканска песен. Дърветата разказвали за човек завръщащ се в обично място след дълго отсъствие. Изведнъж мелодията се променила. Затанцувала щуро с няколко листа вдигнати от земята, посипала двора с невидим за хората космически прах и внезапно затихнала. Последвал силен порив, който блъснал вратата, влетял в къщата като съборил няколко книги от покритата с прах библиотека. Една от тях паднала на земята и се отворила. Вятърът заприлистил страниците. Харесал си нещо и доволно спрял там. После скокнал навън. Прегърнал братски стареца, закачливо разлюшкал стола му и побягнал.
            Ангелите усетили необичайното присъствие, но само един от тях погледнал в къщата. Различният с нетипичното си любопитство пазител надникнал в разтворената от вятъра книга...

            Човешка усмивка озарила ангелското лице след осъзнаване на изпитата от думите истина. Настъпвало друго време. Ненужните небесни книги скоро щели да бъдат затворени и забравени. Ангелите и хората се разделяли. Политали отделно в безкрайните си пътища.....