бутилките на дядо

Дядо допи бутилката след помена за баба. С водата от герана внимателно изми шишето и го остави на Слънцето. Двамата не бяха ползвали препаратите. Не ги обичаха. Само при нужда, по негово усмотрение- я за нещо лепнеше отвън, я грапавкото дразнещо и младостта, и старческите очи- туряше по мънинко ситен сух пясък, разтръскваше, или разтриваше добре. Файдица ли? Йок. Знаеше си го. Ама с пустата вяра в земята, която пречиства за добро и с благословията на водата лекуваща всяка болежка баба и дядо крепяха годините. Побелелият капитан разклати рафта хванат с четирите дебели въжета към куките забити в гредите и сянката на самотата се раздвижи покрай тази празна люлка. Флотилията лежала дълго върху дъската плуваше по роднини. Малките кораби се харесваха не само на най-добрия екипаж-  децата, затова баба тайно пускаше армаганите в пътните чанти на гостите. "Дядо бре, твоите пристанища чет нямат!" Тъй наричаше баба всяка бутилка с корабче- "стъклено пристанище" и никога не хокаше дядо за дългите глътки „светена водица“. Баба започваше изгрева с шетането и плетеше чудни паяжини докато вечерите, понякога и дядо, завиваха с одеялото нея и люлеещия се стол.

В приюта към храма, там отрасна, сиракът бе видял за пръв път бутилката с нещото напълно невъзможно за малкия отвор. Омагьосан от разпятието-„голямото“, момчето вадеше съкровището скришом и го вдигаше до небето, за да се наслади по-добре на детайлите и цветовете; така случайно забеляза „невидимите сглобки“. Сега често се връщаше назад. Спомни си пасторът, който им четеше книгата с историята на смелите мъже с корабите покоряващи всеки нов свят.., Старецът разпали кюмбето. Пролетта бе в края на дните си, но студ целуваше топлите длани. Баба и дядо разменяха по между си своята увереност- държаха се ръка в ръката за ръка и затова, едва склопил очите, той бързо потърси нейните слаби ръце. „Дано ги стопля за последно!“ Положи я в ковчега с шарените кълбета, с куките и добави големия платноход от собата за сън. Обу пръстите й във вълнените зимни ръкавици и тъгата скочи в скута му. Като пале. Не плака. Угар, който даваше водата на облаците не бе добър господар за семената. Сърцето му обаче хлипаше и съхнеше. Мъжът не бе отплавал. Искаше го, но остана верен на голямата си мечта. На обичта. На корабите преплували тъмната нощ. И на своята баба, която не би заменил за нищо по- малко от раждането на всяко от трите хлапета… С треперещите си пръсти дядо взе общата им лупата- за бримки, мачти и рецепти, подхвана дългата като ръжен пинсета и погали бутилката. Във всеки нов детайл той добавяше минутите за пясъчния часовник. Часовете преобръщаха дните в минало. Затова освен времето, и баба клатеше фуста в люлеещия се стол и помахваше от своето ново пристанище.