кахърното листо

                                               

 

   Как рисувам с думи, или как се случват разказите ми. Ще се опитам да обясня този процес в един кадър. Молбата ми -  включване в канал „въображение” на хората, проявяващи интерес към шумолящата картина.

   Имам единствено себе си в началото. В тези моменти предпочитам да съм изчистен от мисли, да съм преживял нуждите на деня, а действието на всички външни фактори да е отшумяло, или затихващо. По принцип лежа ( така е и сега), но понякога съм седнал в леглото. Случващото е през нощта, до към зазоряване. Често изключвам  мрежата. Самоограничавам достъпа до ненужния и разсейващ поток информация. Отварям бял лист от „тефтера” - малкият лаптоп, който от известно време е спуснал  видим пикселов отвес през екрана. Свикнал съм с татуса.

    Празнотата е пред очите ми. Взираме се спокойни един в друг. Следва дума. Само една. Като „лист”. Лист от дърво  Случва се да започва и със съчетание от думи. Например „сутрин в сутерена”. По този начин се появиха, по- точно буквално се изляха разказите-  „Понеделник в Смирна” и свързания с него „Срам”. Рядко разполагам с първоначален, твърд сюжет, освен със скорошни отпечатъци на безкрайно малки отрязъци от реалността. Вдъхновението ми идва от всяко отразено докосване -полъх на вятър, целувка, детски смях, ромолене на вода ..  Поставям хрумката (листото) на екрана. „Части от дърво, образуващи корона;  шумящи, падащи; променящи се цветове-зелен, жълт, червен; леки, нежни, фини; обгръщащи в началото, крехки към края; самотни в множеството, близки с всички; възможност за очертаване на риби върху земята..”. Проблясък осветява за секунди в съзнанието ми всичко, което съм събирал за листата.

   Оцветявам моя лист в жълто. Избирам мястото му. Паднал е на земята, близо до дърво. Времето, което се явява и първоначален фон в картината е лято. Какво би накарало един лист да пожълтее преди есента? Листата боледуват ли от жълтеница, или пък е листо- китаец ?  Фантастичният извор напира с желание за излаз. Историята иска да бъде нарисувана. Сама избира насоката. Пръстите по клавиатурата и душата/мисълта се сливат.

   Рисувам фона. Щрихирам основите. Лятото с молив, чрез характерни за него образи и моменти. Като за детска оцветянка, с шеговит елемент:

  „ Дървото мислено се любуваше на сянката си, очертаваща величественото му положение на единствен колос насред поляната. Разтегливата тъмнина, която бе резултат от слънчево намигване- зеленият великан не го забелязваше,гледаше все надолу, одремваше за кратко някое цвете, или подлъгваше младите, нощно купонясваши бръмбари. Вечер сянката се прибираше в хралупата на совата. За птичките, скитащи се денем между небето и земята, дървото представляваше удобна пейка за клюкарстване.

   Листото бе изброило капките роса по детелините и лавандулата и сега въздишаше тежко. Пожълтя за една нощ, а сутрешният вятър го дръпна- преди да успее да сподели наученото и го спусна достатъчно далеч от дървото. Дори корените вече не долавяха трепетите му. Щъркелът прошушна на последния лист от сведения почти до земята клон, че дните на дървото са преброени. Кравата била надникнала в ума на младия фермер и после, при водопоя измучала новината на крякащите жаби.”

   Текстът престоява в паметта на тефтера. Редактирам го според възможностите си, както и да се пооправя думопад и продължавам:

   „ Поляната се радваше на всеки преминаващ и оставащ гост. Дядо Митя, захапал стрък трева, се клатушкаше в ритъма на магарицата, провесил крака въз крак от едната и страна. След тях към пашата се тътреха двете кози и любимата на всички овца. Стадото от зори кръстосваше баирите, но престарялата Йоли вече не бродеше със семейството. Малката компания достигна  целта си- дървото в средата на шарената постеля и се скри в сянката му. Дядо Митя приседна встрани от животинките, по турски и извади пластмасова кутия с храна от раницата- подарък от правнуците. Отхапа залък от сандвича, отпи глътка кафе и се огледа наоколо. Беше дошъл да се сбогува. Не знаеше какво представлява слонската трева, която щяха да отглеждат внуците му, не мислеше, че на място където вали сняг могат да се разхождат слонове, но беше сигурен в едно- смъртта на миналото изпреварва с гигантски, слонски стъпки, неговия собствен край. Въздъхна с тежестта на зимата.

    Тогава  забеляза жълтото листо.”

    Това би трябвало да е края. Отговорите вече са дадени за търсещите определени замисъл и послания. Спокойно мога да затворя страницата.  Но нещо ме човърка:

  „ Тъгуващо листо. Сигурно е разбрало за дървото”, помисли си Митя и се върна назад в годините. Припомни си как мъжът побеля в нощта, когато умря жената, оставяйки на плещите му грижата за дом и пет невръстни дечурля. Белокосият великан, баща му,  бе могъщ като буря. В този ден обаче сведе поглед и радостта така и не се завърна  в очите, въпреки че силата  му остана и помогна семейството да оцелее.

  Старецът се наведе, погали жълтото листо и го постави под зелената корона на дървото. После обгърна ствола, напипа кората с напуканите си пръсти и заплака.”