било то

                                                         

I.

   По земята крачат невидими великани, които черпят с бонбони увити в целофан пътуващите хора и ветрове. Скриващи тъга в копнежите, големите разказват  приказки. Думите топлят, а в очите им- огромни кафяви езера, се отразяват едновременно и луната, и слънцето, и мъглата на утрешното. Самотните им ръце крепят небето. Сърцата туптят като чукове. Великаните карат малки коли по пътя на щастието.

   По друмища от натрошени камъни, прахоляк и свобода, уверено пристъпват джуджета. Вдъхновени от разопаковани бонбони, приказни словопади и близки светила, джуджетата тършуват из сигурното бъдеще.

   Малката птичка се бори със стихията и страховете в края на първата си зима. Кучето изпраща снега всеки ден. Тръгва си, стъпка по стъпка назад. Няколко пролетни косатки плуват към облаците в далечината.

   Влизаме в хижата. Бялото е тогава. Зеленото е сега. Червеното явно е някога. Прикачен към стенето,  Й. В. Ст. разколебава преминала наскоро група от немско говорящи туристи. Срещу му, сериозно се усмихват Горбачов, Живков и компания. Зяпам в миналото. Бродя със затворени очи в царството на сенките. Виждам несбъдности.:

   „Представата ми за хубава разходка в планината е преход без големи изкачвания и натоварване. С лека раница и около два часа ходене от точка „а”- мястото на тръгване, до точка „б”- там където ще оставаме. Разбира се със задължителна почивка- хапване и дрямка на поляна помежду им.... Ще се оженя само, защото на сватбата би имало кебапчета, от онези големите, по тридесет сантима едното.”

  Не сме уморени след краткия преход. Хапваме големите кебапчета. Той отсъства. България търси своите таланти.

  Планината сънува мечтателите си.

II.

  Нашествието на „ тиквите” се случва отново и отново. Чуруликане, наместо тиктакане сутрин. Извън-градските, тръгнали сабахланта от воденичния камък, бодро рупат кубчета въздух и римуват светлина и мрак. Змиевиден шарен път храни душите с реални цветове.

  Гората ни посреща с „кътан топъл сладолед.” Студенината му ще усетим на следващия ден, долу в града. Върхът заобикаля с любопитство невъзможното пространство и наднича през прозореца на доброприюта. Опитва от бобеца и пилешката и се облизва на мераклиите.

  Възможностите изграждат висотата. Пътеки няма. Лекотата- нашето познание, носи удобства за разума и тялото. Един връх. Двама ловесипедисти в очакване на лудешко спускане. Три сенки събрани до пирамидата...Вятър разпилява броенката навсякъде където си иска.

  Спускане към лукавият, хранещ себе си с желания и страхове. Хамбарът е отворен за поклонение. В адът ток няма, а водата е избягала. „Покани ни дяволът, стария дявол, на по чаша водка. Времето скри. Откри огледалото. Срещу него-  неверници весели, с раници леки...” Остана си гладен. Насити нас с емоции.

 

III.

   Назъбените истински картички се смаляват. Остават вдясно и нагоре. Три шоколадови мммечета са закуска за шампиони. Потоци от застинали листа и кофти листобордисти. Танцувам с дърветата и цопвам в потока. Изсулват се скоро и другите.

   Черен асфалтов път покрай светлата река води до селото на спасители и дървари. Реката от думи сбира притоци, дава енергия. Построилите стена за водите се гмуркат в язовира „истории” и плуват на воля с раници пълни със смях. Тъмнината пълзи на тътени, но се скрива.

    Влакове отвежда крайността към Гаратъ.