физика на реалността

Всяко едно явление е породено от нещо, търпи развитие, еволюира и преминава в друго. Всеки един действителен елемент от Вселената се движи и търси пролука, за да протече към осъществяването на определена цел, или премине от едно в друго, различно устойчиво/временно състояние. Началото на всичко това (материя/време) за нас е спорната теория ( „Големият взрив”). Краят дирим из потънали в мъглявини хипотези. Днес, разтворили знания като прах в чаша прахоляк, правим постоянни опити да отпием истините, без да оценяваме действителната стойност и сила на чистия поток. Влизаме в науката като дълбочинни, самотни миньори и спускаме единични сонди за поредната доза диамантен пясък. Мисля, че не е нужно да превръщаме живота в безумна надпревара на доказване, а света в надупчена пустиня. Имаме, ако не всичко, то поне достатъчно за да бъдем. Затова трябва да изсипем пясъка и съберем капките в празната чаша. Споделям визията си за „физика на реалността”-  естественият сбор/сплав от принципно несъвместимите за твърдия разум научни дисциплини и познание (математика, езотерика, психология, мистика, физика, социология, лингвистика. биология, събития, символизъм, емпатия, религия, синхроничност и т.н.), защото е нещо ценно, хубаво и важно. Знам, че при подобно свързване  („повторно изграждане на вавилонската кула”), хармоничното моделиране на човек, или група от хора би станало нужен и напълно достижим процес. И съм напълно сигурен, че глътката жива вода, която с удоволствие бихме изпили, би ни отвела напред в развитието ни като вид.

„Реалността като плътен и сигурен път”.
С раждане си, хората влизат в коловоза на тази твърда представа, която за почти всички остава и единствената приемлива алтернатива до физическия край- смъртта. Оформянето ни като личности е постоянен, целенасочен и многоетапен процес, свързан със съградената от време и място равнина, която, както се учим „се грижи чудесно за нас, ако и ние се грижим добре за нея”. Това е така, но и не съвсем. Реалността всъщност е поредица от дупки/възможности, която възприемаме като свързано цяло. Едва незначителна част от пролуките са осъзнати, а другите се явяват „невидимото за нас пространство”. Какво всъщност крие всяка „заешка дупка” от безкрайната поредица ? Възможно ли е всеки да прогледне, усети и види възможността? Какво е нужно да се случи, за да влезем в нея? Следват планини (пропасти) от подобни въпроси.
Преди обаче да се спуснем/изкачим в разсъждения по тях, предлагам да започнем с нещо друго- познат философски казус:
„Колко дявола могат да се поберат на върха на една игла?” Стоп кадър. Виждаме ли ли дявола, по дяволите? Сега ще споделя нещо, което намирам за важно. Това и други моноизмерни условия се поставят безкрайно некоректно в познаваемата реалност. В случая, метафизичната логика търси решения, които задоволяват предимно персоналната и, имагинерна представа за света. Едва ли някой с категоричност може да заяви- „аз знам какво е дявола” и да обясни подобно твърдение на разнородна група от хора. Поне за себе си не  приемам за абсолютни, дори за частично достоверни източници- нито свещените книги ( без значение за коя религия, или философия става въпрос), нито рисунките свързани с тях, още по- малко пък еднопластовите твърдения на проповядващи и изповядващи „единствената истина”. Неточностите по задачата са свързани и с уточняване на понятието „игла” и по- точно с площта на върха и, което също се явява проблем, макар и принципно разрешим. Позаинтересувах се и прочетох, какво хипотетично би представлявал „стандартен иглен връх”. В част от изследователските кръгове решаващи казуса се приема, че той по природа е водороден и е с площ приблизително 10-20  m2,. Вече е време да оставим тъмните сили да си струват дяволските дела, а ние да излезем на светло.
Отиваме на някоя истинска поляна. Задаваме друг, подобен, но по-конкретен и възможен въпрос: „Колко заека могат да се вмъкнат в една дупка?”  Всички знаем какво е заек. Сигурен съм, че малцина са тези, за които сравняването с някое от специфичните, общоприети заешки качества е нещо хубаво. Обаче „ про зайцов” има вписани тонове томове във виртуалното пространство. Заекът, за разлика от ангели и демони, съществува в обективната реалност. Нееднократно двамата сме пресичали пътища в континуума. Клепоухият се среща на почти всички континенти и понякога обитава дупка с твърде тесен вход. Точно като тази срещу нас. На практика, в една заешка дупка, в точно определен момент, може да се вмъква само един "Lepus europaeus". Възможно ли обаче да последваме заека, за да се влезем като него там? Предлагам да продължим  разсъжденията заедно, на по чаша любимо питие.
Още в началото изключвам технологичните решения за драстична промяна на човешкия ръст като невъзможност и нереалност. Макар необходимото ни търсено смаляване да е  постоянно ползвана идея в сферата на изкуството (литература, сцени, картини, филми и пр.), постулираната в този си вид наука не дава волност на желанията ни в подобна, фантастична насока. Затова Гъливер, обитателите на Дж.Малкович, извънземните и компания...свободни сте.
Да обсъдим друга възможност. Глътване на „хапчето”, или привнасянето на халюциногени под каквато и да е форма. Приемайки субстанцията, със сигурност ще попаднем временно в някоя, по- скоро нетърсена дупка, или ще потънем за дълги, опасно продължителни периоди, в други реалности. При най- лошия вариант ни очаква заключване на част от съзнанието (цялото съзнание), поставяйки ни завинаги пленници на неспособност за правдоподобно пребиваване в живота. Казано накратко и ненаучно- ще полудеем. Подобни трипове в непонятна и принципно неизследвана територия ( без карта, без възможност за реален придружител, често с еднопосочен билет) са изкушаващ, вълнуващ, но неконтролируем и изключително засега опасен опит. Възможно е/би могло скоро да настъпи момент, в който предполагаемото въздействие на определен вид халюциноген/наркотик  (за отключване на съзнанието, за разширяване на границите на възприятията, за сливане на реалности и т.н.) бъде изследвано, разбрано и свързано като точки в безопасна сфера. В този момент лично бих „пледирал- с две ръце и уста, за популяризирането му до степен разходка в парка. Но това- някога. Днес подобен вид търсене бих назовал „методът Нео”. Според мен,  всяко, дори еднократно привнесено, силно външно въздействие за излизане(откъсване) от обективните връзки, продиктувано от „ желание за вникване и разбиране същността на матрицата”, е по своята същност осъзнат опит за бягство от реалността. Бягство от отговорностите. Бягство от трудностите и предизвикателствата на живота. И бягство най- вече от самите нас като личности. Резултатите от изкушението –  „мигновено откровение”,  представляват илюзия, химера. Подчинени са на безнадеждността и липсата на вяра и се ръководят от страховете ни.

„Познанието идва стъпка по стъпка.”
Необходимите крачки са напред и назад във времето и разбира се и тези, с които навлизаме в себе си. Себеопознаването.

Да се върнем отново към нашият приятел. Зайко копае, или използва дупка, която отговаря точно на размера и възможностите му в даден момент. Всяко животно се ползва от неосъзнатото познание. Всъщност доста често явление и при нас самите. Всички ние разполагаме с неосъзнат, придобити потенциал и опитност, но за разлика от всяко друга твар на Земята ги използваме съзнателно, в точните момент и време, за да успеем.
Нека се поставим в ролята на участник в популярното шоу „Стани богат”. Достигнали сме до въпрос за сериозна сума, в сфера далечна от нашите познания и сме на път да се откажем. Отпиваме глътка вода. Изведнъж решението се появява. Изплува от „никъдето” и преобръща намеренията ни. Решаваме да продължим, да се борим. По някакъв начин, някога сме  „преживяли” въпроса и сме готови да отговорим. Подобно развитие на сюжетната линия следва филма „Беднякът милионер” (2008). Джамал Малик, главният герой, буквално „излива” богатия си неосъзнат житейски опит в играта. Познанието го прави точно толкова „голям”, колкото изисква момента/дупката и свързаната с нея цел. ”По- големият ” Малик би потърсил друга възможност (например насилие) , а „по- малкият” щеше да остане невидим, или поне незабележим, дори за любовта. Филмите са фикция, вид изкуство, но изкуството също като всяко друго социално и природно явление се подчинява на определени закони. Изкуството копира живота точно толкова, колкото и животът взема от него. Месец октомври, 2011 г., 27 годишен беден учител става първият човек печелил голямата награда в  индийското шоу „Стани милионер". По този повод ще си позволя да дам един простичък съвет. Никога, ама никога, да не  пренебрегваме „елементарните, повърхностни и лековати извори на познание". Просто няма такива. Съвременността е пълна и с хиляди примери за удачен, но недооценен синтез „измислица-реалност”.

Продължаваме с друга картина и няколко твърди топки. Тези за билярд са подходящи в случая. Направени с големина по- малка от отвора, те при никакви обстоятелства/изравнен момент, не биха паднали заедно в един и същи джоб. Спортните тимове, макар и сбор от отделни личности, също представляват своеобразно кълбо,  което освен, че се „търкаля” по терена в определени турнири, се движи и през годините, в постоянните си опити за победа (влизане в най- желаната за момента дупка). За да разберем функционирането на сферата- формиране, състав, управление, траектории и т.н., би трябвало да измислим и използваме формули за изчисляване на енергични зависимости от психо-физично-социална величина. Липсата им ме карат да продължа по пътя на досегашната си логика (всъщност възможно е и да съществуват подобни изследвания и формули, не знам)
Променям фигурата. Личността е трансформирана в група  (футболният тим "Челси"). Неосъзнатият потенциал отсъства. Но на лице е трупан с години опит, в съчетание с прецизно изследване и познаване на съвкупността от обстоятелства, съпровождащи важните моменти ( в случая -последният двубой от тазгодишното издание на Шампионската лига). Самият финал се провежда на клубния стадион на единия от финалистите. Гостуващият тим е отслабен допълнително от отсъствието на значителен брой основни, ключови играчи. Пълната статистика след тази среща доказа видимото, смазващо превъзходство във всички компоненти от играта в полза на домакините- процентно владеене на топката, удари по посока/във вратата, корнери, изчислен общ „тимов” километраж. Баварците получават „психологическо предимство” от отбелязания гол в самия край на редовното време. В кратък сравнителен исторически план Байерн е тимът, който винаги е налагал волята си след изпълнение на дузпи.
Мачът се решава с изпълнение на наказателни удари след продължения.
Побеждава тимът на Челси.

През сезона Байерн е постоянно силен най- вече в непостоянството си в първенството и турнирите. Редува красота с безличие. Побеждава по традиция и с дузпи Реал. Един от лидерите, Робен, изпуска  „дузпите на годината” и се скрива за най- важната. Губи всички срещи от Борусия Дортмунд. „Байрен” губи и трите „финални срещи”, до които достига.

През сезона  Челси видимо отстъпва на редица отбори в Премиършип и Щампионска лига. При директните елиминации отстранява „невъзможната Барселона". Лампард редовно бие дузпите. Губи всички срещи от „Ливърпул”, освен най-важната, тази за купата. Челси печели двата финала до които достигна.
От близкото минало:
Байерн побеждава в драматична среща на финал „червените дяволи”
„Сините от Лондон” губят финална среща след драма с  Манчестър Юнайтед.

Случайност? Слаба психика? Съвпадения? Късмет? Съдба? Малшанс? Лоша подготовка? Не бих казал. Далеч съм от мисълта да заложа на тези, или подобни думи и предположения. Случилото се е най- естественото нещо във Вселената. Единствено възможният, точният победител, попадна в дупката.
Винаги е така...

/следва /