- Луна, почакай! Не стигам толкова нависоко!- Вятърът вече се задъхваше.
Луната, която скачеше от облак на облак, като дете по стъпалата в училище, спря и се обърна:
- Защо?
- Имаш писмо!
- Дай ми го!
- Не е на хартия. Аз съм само касетофон за думите на момчето, което още не може да чете и да пише. Пускам записа: "Видя ли Луната, виждам в нея лицето на моята мама. Мама много ми липсва. Затова моля те, Луна, не се крий!"
През нощта, макар и да бе в новолуние, Луната протегна ръцете си през единственото останало незагърнато от пердетата стъкло, погали детската главица, заметна одеялото върху голите крачка и тихо запя песента.
- Мамо!? Ти си тук?!
- Да, лунице моя. Заспивай..
- Обичам те, мамо! И да знаеш- не ти се сърдя. Само малко.
А Вятърът, който втори ден обикаляше къщата, подсмърчаше и се чудеше мърморейки да запали ли последната си цигара, или да ги откаже.. Може би завинаги? Или.. поне за зимата?
Няма коментари:
Публикуване на коментар