детската площадка

На детската площадка бяхме само аз и детето с летните дрешки. Не виждах наблизо възрастни, но не се и притеснявах- семейството със сигурност моржуваха, като каляваха духа и тялото, през октомври и ноември в Тюленово. Свит под гъбката зяпах телефона си. Люлката ритмично щържеше. Изведнъж звукът заглъхна. Погледнах. Люлката бе празна. Извих поглед, седнало под дърветата хлапето събираше листа. Забих очи в нета.
- Наведи се още. За теб е.

Стреснах се. Не бях усетил нищо, а детето бе доближило на сантиметри до лицето ми венец от шарени листа. Наведох се и.. вече приличах на жизнерадостен есенен хаваец. Липсваше само сърфа; нищо, че "сърфирам" по няколко часа на ден. Детето засия от радост.
Черно-бялата котка се промуши под оградата и се заигра с гумените парченца на площадката. Сянката на детето внезапно се дръпна и подгони котката. Двете прескочиха телта. Усетих друг хлад.
- Ти.. ?! Ти си смъртта, нали?
- Да. Аз съм смъртта. Искаш ли да си играем?
Подаде ми ръката си. Малка, детска, топла ръка. Как да откажеш на дете?!