Рудниците на цар Соломон*

  "Истинското съкровище е една шепа. Разтвори сърцето на ума. Вземи и дай"

Веднъж, някога когато, срещнах един човек, който толкова много приличаше на мен, сякаш бе откраднал моята външност и същността ми. Човекът попита какво бих искал. „Защо да искам?“, отвърнах на въпроса с въпрос. Човекът се стопи и аз изчезнах.

Обтегнал крака, с лаптоп върху тях, облегнат на стената, аз съм седнал на площадката между двата етажа в къщата. Вечер е. Неделя. Сам съм, без другите възрастни. Чувствам се като регулировчик на емоциите. Или като плашилото на войнстващото детство. Децата от първия прибягват- разменят се любовни писма. Вестоносецът гледа дяволито зад ъгъла. Вижда дявола в мен и хуква щастливо към стаята. На втория етаж по-големите се крият - от мен и от себе си - в играта на порастване.

Сутрин събличам скафандъра си на човеко-животното и без страх влизам в детските същности- бездънните шахти на рудниците препълнени от невежеството на кармата (ориста) с болка и страхове. Вони. Непоносимо е. Повече от развален зъб. Повече от трупа на куче захапано от седмица от лятото. Заровеното минало смърди. Аз къртя, ровя, изравям, събирам и изнасям онези части минало и бъдеще - купчините смрад - и в калта на земния ад търся „диамантите“ създадени от душата. И скрити за душата на детето. С часове.  В дни. Месеците наред, за да изровя един-едничък диамант. Сам. За повечето това е глупост. Фарс. Игра. Измислица. Дявол знае какво. На човек без път. Самоуверен глупак. Обикновен луд.

Затова питам науката. Чукам на вратата й. „Не съм добре. Виждате ли..“, „Виждам те добре, няма ти нищо.“, „Но хората.. Дайте ми хапчето, за да провидя. Да добия от тежестта на времето.“, „Не ти е нужно. Тръгвай си и живей.“ Тръгвам и живея. В гората. Клоните протягат ръце. Дърветата правят своите крачки. Аз съм камък. С тежестта на балон. Отлитам до вратата на вярата. Чукам на вратата. Няма врата. „Вярвай. Обичта е.“

Грешно е да дадеш диаманта в ръцете на който и да е. Заслепява и обърква. По-добре постави го встрани. Хвани за ръка детето и тръгни по неговата пътека. „Виж, нещо свети!“. Казва ти детето, а очите му блясват. „Знаех си!! Аз го открих! Значи мога. Ще го направя. Виж! Виж ме..“  Обичното сърце обичано от разума може. Грешка е да пиша за своята истина. За моя път. „Никой не иска подробностите.“ Възрастните търсим чудесата. Копнеем Бог. Или невежеството си облепено в страхове.

*заглавие на роман от Хенри Райдър Хагард