когато тя си тръгна

                                          „еж, беж, копнеж и таралеж“

                                          /детска тананинканка/

     

- Спри. Не чуваш ли? Звъни се.

- Ти, нали си глух?!

- Остави проклетото виолончело и отвори. Глух съм единствено за музиката, която с бащата ти ми пробутвате като модерен джаз. Джазът е джаз, хлапе!

„Проклето виолончело“, „Джазът е джаз, хлапе!“, „Звъни се“ Добре че не са ангелски звънчета, нали Дед. Трябваше да тръгна за тъпата Малта... Откъде изобщо му хрумна? Кой ще се домъкне при шантавото миналото и неговия внук, лузърът, и то по празниците?!“

Упражнявайки стъпките на „лунната походка“ и реториката на ум, момчето настъпи опашката на персиеца, който отвърна с познатото съскане. Лабрадорът вдигна глава. Звънецът също се включи- изсмя се, дълго и подигравателно. „Чул е все пак.."

- За теб е. Някакъв скитник.

- Как изглежда?

- Скитник, който прилича на скитник.

Професорът постави чашата и погали лабрадора помежду ушите. Персиецът измърка. Стегна колана на халата и излезе от топлата стая.

- Данте! Дарий! Какво да изсвиря? Знам, че Дед тъпче ушите с класика.. Хей, накъде хукнахте?

Животните върнаха професора, който внимателно затвори вратата.

- Изпразни си раницата.

- Защо?!

- Изпразни си раницата.

- Държиш си като астрален близнак на Фидел Кастро, братовчед на Ким Ир Сен и пръв приятел на Путин. Затуй баща ми..

- .. Затова бащата е успешен диригент. И не ми завирай незначителната си обща култура. Давай, хайде. Човекът бърза.

- На!

- Данке шьон.

Момчето погледна през кристала и разклати чашата. Откъсна грозд, достави го до устните и го изяде с наслада – един истински хедонист - и подхвана смартфона. Персиецът се настани над камината.

- Кой би повярвал? Кой?! Мисля, че дори не ме позна!?

- Къде ми е раницата?

- Подарих му обувките. Сложих ги вътре.

- Кои обувки?

- Твоите. Модерните.

- Дал си му моите обувки?!?

- Да! Моите са малък номер.

- А аз?!

- Телефонът ще ти донесе нови. Поръчай си.

- Ти си луд! Нее, ти не си просто луд. Ти си опасно луд! Затуй баба..

- Баба ти, би го поканила, Матьо. Аз съм уморен.. Виж, върна ми това.. – професорът извади портфейла от джоба си- Намерил го бил до кофите за смет. Късмет.

- Някой ден ще прекъснеш смъртта: „Грешите! Квантовата физика и аз не одобряваме вашето поведение.“ Духът ще въздигне тялото и ти Дед, ще провалиш собственото си погребение.

- Беше най-талантливия от своето поколение. Беше „шибан гений“, по дяволите. Но времето го урочаса и го изгубихме. Съдба.

___

“Професорът не ме позна! Възможно ли е? Минали са колко.. седемнайсет, или осемнайсет години?“

Мъжът свали раницата, наведе се, измъкна кутията, извади иконата, постави я върху Стоянка, нагъна раницата, сложи нея и обувките вътре и мушна кутията обратно под Седянка. Издърпа тапата със силата на почти беззъбата си челюст. Прекръсти реалността. Надигна я. Вторият път пи без кръста. Третата глътка изплю в кофата.

- Пикня, дяволе. Пикнята заля света!

По божията милост и силата на съдбата таванското помещение приютяваше скитника поредна зима; жилището продаваше негов братовчед от Канада. Избра черната Седянка за легло и стол- върху нея спеше и седеше. Бялата Стоянка служеше за маса, бюро и другите мебели.

Двете дървени пейки бяха „спасени“ от парка, в който нахлу пластмасата и завладя детските площадки. Скитникът пренесе пейките в дома си. Почисти ги. Пребоядиса ги в бяло и черно. Даде им имена- Седянка и Стоянка и ги покръсти,закле, обрече, омагьоса във всички религии и вярвания, които знаеше. Накрая ги целуна и се врече във вечна обич с тях изписвайки с ножа имената им на двете си ръце.

___

- Дед, това ли е мъжът.. , когато тя... ?

- Да, хлапе.

___

Мъжът подбра най-тъжната елха сред изхвърлените около кофите- тъгата има особен мирис и вкус, за който смее да я опита в сурово състояние. По Коледа и Нова година се изхвърляше на поразия и за него не бе проблем да добие продуктите за празнуване. Съчетаваше празниците като един, в различни дати, според снабдяването с необходимото . Два дни му отне да боядиса игличките на дървото в черно и бяло. На 17. 01 отвори консервата от октопод, намаза три хапки с хайвер и сипа в две чаши от френското шампанско, които остави върху Стоянка.

- За теб!

Стаята грееше от запалените свещи върху елхата (свещите бяха и единственото отопление). На върха и имаше компас.

- Весела Коледа и Честита Нова година, компания!

 ___

- Баща ти, майка ти и мъжът, който ни посети, бяха неразделни, Матьо. Наричахме ги „светата троица на приятелството“.  Допълваха се, сливаха се и образуваха онази материя на духа, която в древните писания е записана като „възможното невъзможно“. Когато тя си тръгна, ти беше на две. Представи си Отца и Сина, но без Светия дух. Бащата ти започна да пътува. Работеше като луд. Бягството от обетованата земя го спаси. За Виктор нямаше спасение. Сам поиска, потъна в себе си и се изгуби. 

„Еж, беж, копнеж и таралеж“. Тримата ти пееха тази глупава песничка над люлката; незнам кой я беше измислил, но ти я тананикаше.. „Еж, беж, копнеж и таралеж“.