ЗОО кът

Жабчето танцуваше по външната страна на стъклото- нагоре към диагонала, в правилните за танца стъпки. Преден десен, преден ляв, хоп и двата задни; преден десен, преден ляв и двата задни. Скоче. „Има си хас да стигне Луната тая никаквица!? Може би ще се реши и ше излети извън?! Последен подскок и си там, кикериче!“ Момичето напътстваше на ум и с ръкомахания жабката. 

Обичаше небето на своя прозорец- при всяка възможност го отваряше- и спеше тъй на матрака- с крака почти опрени в радиатора и втораченост преди (не)спокойния сън към простора, а забравеше ли за щорите, изгревът се вместваше в задължителното й сутрешно: „Не, няма“. Малко знаеше за съзвездията и за космологията. Не й пукаше, от което и понеже. Свързваше блещуканията според фантазия и настроение. Виждаше си: „котки“, „кучета“, „медузи“, „японски картички“, „хора“, „маймуни“ и всякакви там „йероглифи“. Луната й служеше за гумичка. Изтриваното с нея се дорисуваше с пръсти. А понякога записваше небесното чрез думите в тефтерите с календарите, любопитните факти и праведните прави редове. Календарът на зеления днес показваше празник. Жабокът все пак изчезна. Оставаше сама.

Малкият й зоопарк, в ужасно скучния, малък град. Или зоокътът. Кътникът в дъното на парка. Скритото-открито. Паркът, който момичето с основание смяташе за грозен. Вътре ли е. Събираше изгубените пера-очи на пауните. Недолюбваният вятър бе слугата и по това й желание. Днес се сдоби с особена шарка- от клетката на „диско- кокошките“. Перото, измъкнато с помощта на двете клечки, в търпение. Следваше задната страна на „вълчия дом“. Липсата на втора, охранителна мрежа й позволи да доближи муцуната на вълка. Без страх за ръката си. Без страх от нагона. Горкото горско куче. Подуши и пощуря. Заигра се. ЗаПодСкача. Момичето хукна напред. Около. Вълкът я следва. Тя се обърна рязко. Вълкът спря. Нов бяг. Напред-назад. Преградите сближават. Назад-напред. В смехолай- йалохемс в. „Лошава мечка“, не ще получиш дежурната си ябълка. Надписите са все:„ Не храни животните“. „Хахахаха“.  Еленът доизяжда солетите и е толкова мил и е толкова смешен с мекия нос, отъркваш се в ръката й. Телената ограда звънти като струните на китара. Или арфата в шахматно, но едноцветно каре. Тя е щастлива. Тя обича музиката, животните, пролетта, докосването на пролет. Животните не й говорят. Животните не я обиждат. На изхода, пластмасовото пате крясва фрейндли: „Па-Па-Па“ („Довиждане- Здравей- Довиждане“). Вечерно, всяка нощ. В тих, спокоен и смирен ред, животните, едно по едно, се качват на жълт лунен автобус, който ги откарва до обратната страна на гората-небе. Невидима е.

Нейният пети етаж. Всяка стая е клетка и стих. Лампата- медуза. Вълшебна тамбуретка. Оттам, отгоре- падащи мисли и захвърлените чувства. Утрото ще ги превърне в цветя. Лалетата и зюмбюлите. „Как ли се е изкатери жабчето?!“ Момичето слага възглавницата на правилното място. Поставя другата до нея. По прозореца се плъзва сянка. Скорпион. Нагоре-надолу. По диагонала. Луната е заръбана. Нащ/ск/ърбена е луната. Видимото по нея- милионите гнезда на светулки. Някъде, някога, ще (вече) има и слънчево затъмнение.