хижата

Мечокът, който ни бе настанил по стаите, любопитно следеше суетнята настъпила пред телевизора в „механата с картините“-  оригиналите на Геген, Моне и Мани летяха в антигравитационни рамки около стените. Приближи.
- Някой филм, или..?
- Концерт на „Joy Division“ от 79-та, обаче флашката се инати.
- Телевизорът е бракма. Но имам ДВД и ако ви се намира диск, може и пълен, ще прехвърлим инфото на него от флашката. Лесната му работа.
„Лесната му работа“. Последното гризли, с което имахме вземане- даване по Луна 3Р каза досущ същото и спретна едни бързи канадски курабийки, направо без брашно, но с канела и риган, от които в устата ни се случи Калгарския водопад. Помолих Катрин да потърси в колата; харесваше ме. Аз... защо не?! Оприличавах я с брат си- Кептъна Далечен Космос. Усмихна се с вятърничивата си топла усмивка и хукна. Знам, че всяка година печелиш убедително надбягванията с монголски камили в пустинята Таракамата. Долетя преди мислите ми да...
- Има нещо на него? Май боксов мач на крокодили.
- Нищо, давай.
Мечокът се връщаше с ДВД-то под мишница.
- Пълен е- махнах обложката.
- Ммм да, добре. Ще ми трябва..ъмм.. четка за зъби. Аз понеже не ползвам..
- Попай, давай четката си! Този сак тук е твой, нали?
Кореецът се озъби, но все пак извади четката с естествен косъм и я подхвърли на гризли.
- Подарявам ти я!
- Благодаря ти, Попай. И аз обичам спанак. Големите сиво-жълто-бели зъби на гризлито се появиха на мига.
Мечокът внимателно започна да търка гладката повърхност и ако имах часовник щях да кажа, че са минали десет мамути. „Издухването на насъбралото се невидимо“ хич не ме учуди, както и „посоляването на информацията“ с флашката след захапката; редовно ме бяха водили на цирк по цялата Система. Лапите задърпаха първото чекмедже. Другите останаха затворени, защото Мечо се чукна по главата, кръгна се на място, „ходом, марш“ и се скри в стаята си. Върна се със сувенирна шапка на юнга на главата и жълт маркер, с който надписа диска- Joy Division и тържествено ми го връчи:
- Заповядай, сър! Винаги съм харесвал повече Depeche Modе, но и „салфордците“ не са за изхвърляне.
Записът си струваше. Гризли „виждаха“, или „подушваха“ цялата енергия. Може би и криеха договор с времето? Пиех истински твърд алкохол от малка стъклена бутилка и се поклащах в ритъма на “Love Will Tear Us Apart”.
- Ела ще видиш нещо!
Гризли не дочака отговор и не просто ме дръпна, а направо си ме понесе като кукла. Минахме през завесата, вратата пред нас се отвори след гласовия рев: „Сезал, развържи се!“, озовахме се в гараж с един син лъснат Chevrolet Camaro Z/28, модел1968 и двата ми крака отново докоснаха земята. Мечо забърса незабележимите прашинки по бронята с морската си шапка и седна зад волана.
- Тихо, сър!- Не дишах, ключът безшумно прещракна и двигателят запърпори: „търп- търп- търп, търп- търп- търп“- Ето това е музиката! Чуваш ли я как пее?! Като дуета на блед славей и сив кълвач е, милата ми тя! Влизай, сядай тук, до мен и сипи за два кредита от уискито, че спомените ми ожадняха.

                                            сн. Марцена Виечорек