Улицата ни е широка пет метра и четиридесет сантиметра. Следвам окомера в доверие на добрите си очи. Рядко ме подвеждат: „Пробваме да скочим, ниско е“, „Прасковите са узрели“, „Топката е вън. Печеля точката!“. Но колко е аут една топка, щом отпечатъкът върху шамота казва друго? Крак не съм си чупил де. Чукам на глава. А и праскови как са ми се прияли!?
Седя върху бордюра в очакване на партньора за тенис, който звънна, че ще закъснее. Зяпам очертанието върху асфалта; самоубийственият скок нахрани и днешната преса. Очертанието също ме изучава. Скоро се почва. „Всичко около мен имат сянка, защо и аз да нямам?“ Влизам в положението- помагам на очертанието като на възрастен човек, за да стане и прилепне към стената на блока. Поглеждаме и двамата надолу. С вярвата в какво? Сянка- нцъ. Очертанието се очертава умърлушено в първоначалното положение. Въздухът носи чудния мирис на топяща се смола и май поднася идеята. Връщам се при входа. Чак сега виждам лепнатата бележка за ремонт на покрива. Дебел възрастен ром, пушещ лула, ахъ да смачка дървеното трикрако столче, а около него циганетата щъкат преди да пуснат на огъня под огромния казан. Усмихнат започвам с обяснението, че ми трябват една насмолена клечка за четката и две- три главници за.. сянка на „ей онуй там очертание“. Патрона тупва с белите „Ромика“ в прахоляка и „развърта крушката“ на лудостта пред погледа ми.
- Момче, и ти си щурчо, мм? Кат перкото дет вчера се метна.., мали бе как ме стресира на нервите. Прасе видях да квичи и лети от тераса, ама чиляците ни падаме като круши! Нал тъй? Бабата цял нощес ля куршум! Ти зимай квото шъ взимаш, пък аз да погледна покрива, че мойте хайвани ще направят някоя беля.
Бригадата- едни веселяци. Много ми съ радват на акъла. Топвам клечката, дърпам от позадрямалите въглени към края с парцала, който намерих до контейнера и вече съм „на шест“. Лягане по гръб- на 160 градуса от очертанието, с пети хлътнали в ходилата му и внимателно снемам собствените си контури с насмолената пръчка. Бибиткат ми. Едно такова чуждестранно. Успокоявам шофьор на скъпия автомобил със знак за мир. Той ме уведомява, също с ръка, че би ми прерязал гърлото. Търкулвам се. Пропускам нервака. Моят човек е след него и затова бързо изпълвам сянката.
- Готово! Само секунда.
Очертанието благодари с „мерси“. В колата питам приятеля си за мокри кърпички като му показвам почерните си от въглените пръсти. Той се усъмнява, че съм пил и напълно убеден в правотата си ме размазва безпроблемно на корта.
На следващата сутрин. Децата от квартала са изрисували тебеширите животинчета за цифри и нелош кръг около очертанието и сянката му, които получават нова функция- неподвижните стрелки на огромен, весел часовник. „ Усмивкото“ поне два пъти на ден ще е абсолютно точен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар