две плюс онова

Смартфония

Ромолене. Умният телефон. Главата вече ме сърби. Почесвам се с ръба му:
- Хайде да излезем!
- Къде?
- Навън!
Въпреки еволюционния копнеж и достоверни показания, телефоните си остават онези звънтящи досадници. На тоя му се приискала разходка!? От кога започна да поумнява и желания да има?! И ухото нещо ме засърбя.
- "Навън" е обширно понятие. Отваря ми се картата на гугъл.
- Тук!
Слагам очила да погледна точко- стреличката.
- Казва се "показалец". Нали виждам и усещам какво се случва по екрана! Гората над нас, близо е. И преди банята да ме сложиш за зареждане! Чуваш ли?!
- А кафето с кафява захар ли го искаш? Днес- пиша. Няма да снимаме. Точка!
Телефонът се цупи и гасне. Айде тогаз- бастър копчето. Амин май фрейнд. Алелуя дорогой! Придърпвам лаптопа.
- Добро утро! Как спа?
По пръстите ми пролазват мравките. Абсолютни глупости, казвам ви.





Чат- пат

Пешо „скайпа“ е риж модел. Типичен рижак- тънките рижи мустаци, рижите вежди и цялото лице лунички. Все едно съм натрошил солетите на бабата тормозеща малкия в купето ни и съм го посипал с тях. Или с онова бразилско къдраво фиде? Незнам, с кое би било по- рижаво, но Пешо и без туй се оказа образ безподобен. Той е от Каспичан. „Зимите прекарвам в Трявна. При лелинка.“ Лятото бачка по морето.
- Пич съм, всички са пичове в Каспичан. Чат ли си?
Трополим за Дъбово. „Влакът има хроничен синузит. По баира се усеща“. Прихвам. Не от смях. То и аз имам синузитец. Надолу гледката спринтира. Паланка подир паланка. Броим само порутените сгради. „Бармани и сервитьори късна пролет отлитате на изток, нали?“ Кима за „да“ преди да подхване поредната история за чат- забивка. Бабата пак ще ни гледа лошо. Пешо предвидливо вади ябълка от сака. „Мити са на гарата, лелче“. Подава я на хлапето.
- ИИиии* кво?- любопитен съм. Природна даденост в постоянен климат.
- Поръчал съм кафе и кола и чакам на тиферидж. Ама барнат като Райън Гослинг, братле. Имам си го и чара, и финеса и без фитнеса- не е пълен, нито слаб, но по скоро е за комедийно шоу, отколкото от Холивуд- С изгризани нокти, по които пиличката на хазяйката е играла, чат ли си? С маратонките на синчето. Свих ги назаем. Хихи. И се задава онова.. Да кажеш крокодил, не бе, веднъж ми се падна крокодил. Зениците ми офейкаха, но издържах. Туй изтри напълно и малкото Ренесанс в харда и ме зарови директно в тв- споменака за експерименти с извънземни и генейтика. Долните зъби буквално скриваха мустаците. Ммалко. А тръгне ли на изток, очите й ще гледат север и юг! Представяш ли си?! Иначе в крака и дупе- манекен.
Разбирах го прекрасно. Не бях от заклетите фенове на mIRC-та, но пък ICQ, Odigo и Skype после. Изкарвал бях по няколко поредни нощни смени в клуба за зарибявката. Всички кълвем от самота на „обич" и на „секс“. Пристрастиш ли се- гадост. Трудно се откачаш. Като наркотик е.
- Във фейса съм „Броненосецът Потьомкин“. Профилната е на хартиено корабче. Така ем шарвам интелект, ем спрягам чувство за хумор.. Преварвам го на секундата:
- Чат съм, пич. И колко си „обърнал“? Бабата вдига вежди.
- Честно да ти кажа им изгубих бройката. По едно време се бях влюбил. Оная като набара тефтера с подвизите…Изгори го.  Куч..., сори. Но бяха над стотина. Сто и десет? Ти?
- Бях женен..,- в бъдеще влаковете ще летят без релси, а лъжите винаги ще бъдат на височина , защото и за тях ще има протези. Преди и да си помислим за снишаване.
Нашият локомотив започва да оре в полето.
- Първо Тулово ли беше, Дъбово ли?
- Спокич. И двамата сменяме на Дъбово.
Защо гоня Михаля по баирите ли? Във фейсбука ми, снимката е охлюв с рокерска прическа, който се кефи върху скейтборд. В планината някъде няма обхват. Засега.


*ИИиии- изрусен изкуствен и изкусителен интелект

Това

Преди книгата е била деликатес, гурме, храна за богоизбрани. Днес, книгите са бавната бърза храна, полуфабрикат, смлените до отминаващи идеи дни. Утре..
- Здрасти, какво правиш?
- Разсъждавам за този свят. Лека му пръст.