притча

С един приятел имаме интересна, може да се каже и негласна уговорка- дванадесет пъти през годината, около средата на всеки месец, ходим до безименен връх в Западна Стара планина по дирите на една и съща пътека. Други срещи на практика нямаме- той живее и работи в столицата, аз пък съм в малък, провинциален град. От поток нагоре гарата наливаме бутилка- литър вода, от която пием докато сме заедно. По пътя говорим за всичко, както се казва „до болка“, но и отвъд нея. Споделяме за семействата, за страхове, децата, болести, мечти, работа, изневери, спорт, свят, коли, политика, говорим тихо и спокойно, но се и смеем, плачем, даже крещим, абе направо си се изливаме. Разходката ни никога не зависи от времето. Било е горещо, но и адски студено, имало е дъжд, дъга, мъгла, град, духал е вятър, понякога е сухо, друг път си е просто нормално, хващали са ни виелица и буря. Без значение, винаги стигаме до горе. Там стоим час, зяпаме познатите върхове и изменилата се в тридесет дни природа и похапваме от храната, която приготвяме един за друг. През месец върхът носи моето, или неговото име, което задължава „кръстникът“, че ще случи нещо важно, или нещо добро, или нещо различно в живота си. Обещанията се записват и се оставят под камъка, който наричаме „пощата“ и в месеца на рождените дни- моят е в края на зимата, неговият през лятото- рожденикът изважда листчетата си и честно обяснява какво е сторил и какво не. На връщане задължително мълчим. Преди да се разделим се прегръщаме за минута- две и всеки кой откъдето. Разходката ни не е тайна, не знам тя да ни прави по-щастливи, или по-мъдри, но аз я очаквам хем спокойно, хем с нетърпение. Последния път приятелят ми заяви, че и при него е същото.