четвъртък, 20 ноември 2014 г.

детство, зрялост, мъдрост, детство





Детската стая

- Обеща ми рисунка на света?!- тротинетката се блъска в масата и пада, а той тропва наужким с малкия мъжки крак.
- Ето ти "квадрата", а това е "кръг"- подавам му двата листа.- Всичко на тоя свят- дърветата, животните, хората.., абе всичко можеш да образуваш свързвайки двете форми. Само трябва да ползваш въображението и желанието си да твориш.
- Значии, затова всички сме почти еднакви, но все пак сме и толкова различни?!
- Ти като дете сам рисуваш своя път, а писателите се опитват да пресъздадат пътищата на хората- влязъл съм в ролята на будист, но вече е късно.
- Не те разбирам, татко. Изобщо не можеш да обясняваш на деца! Хайде да играем на нещо друго, а?
- На какво?- изключвам компютъра.
- На баща и син, ама ти ще си детето, а аз таткото и ще те обучавам как да разказваш. Отиваме ли?
Дете и "детето" прекрачваме в стаята с разхвърляните играчки и звезди и играта започва.



В парка

След като приключи своята обиколка по покривите, прозорците и улиците, дъждът огладня, взе си баничка и седна в малкия парк. Мокрото псе се разлая- щеше му се да получи някакъв пай, а цветята се усмихнаха благодарно. Някои сякаш опитаха флирт, но капките, които мразеха зачестилите нощни смени, дори повече от братовчедите си снежинките, ги изгледаха гадничко. Кучето подушило маргаритка прихна и изпусна за кратко плячката. Цветето се разкиска.
- Пейките са мокри, студено е! Казах ли от ясно по- ясно- „искам кафе“?! И какво е важното, което трябваше да чуя "за не по телефона", че да ме измъкваш в тъмницата? Изобщо не мигнах от проклетия дъжд- тупа- лупа, тупа- лупа, ця-я-ялата нощ. Ти го даваш свободна шайба, аз обаче и днес съм на фулмакс, а вече приличам на парцал... Бахти гадното куче, виж го бе, глей как е помъкнало баницата?! Чиба, да се махаш оттук, пумияр такъв!
- Отиваме в кафенето. Спокич. Там сядаме на топло и ще поговорим. И не крещи по животното, моля те.
Дъждът тръгна малко след тях, а алеята сама изхвърли забравената бутилка от боза в пълното кошче.



Птиците

Болничният дом в края на селото обрасъл в цветя приюти патките. Всички малки и големи птици бяха весели, здрави и щастливи. Семейството се грижеше за Константин- кучето на доктора, който тури катанеца, прибра се в града и освен пенсията, с която бе длъжен да свързва двата края на месеца, продаваше и по нещо прибрано от читалище "Утро"; животното не бе старо, но страдаше в самота. Читалищната сцена пък отдавна се бе превърнала в обител за гълъби. Живущите в селото по последно преброяване бяха 87 (осемдесет и седем). Но без да туряме онези, отлетелите.
Най- малкото пате често ползваше гърба за пързалка- избираше някоя предна лапа и се катереше по нея хванало ушите. Кучето обичаше тази игра, затова се повдигаше и спускаше смелчагата, който от опашката тупваше на земята. 

Начало на формуляра
Край на формуляра

Няма коментари:

Публикуване на коментар