обективен шаманизъм

Шаманите са пичове. Вождовете малко по- малко, но и те са готини. „Срещу факти и панаирна кобра да не се рита“- страница четиридесет и четвърта от природознанието.  Всичко започнало ранната пролет, преди формата да загнезди постоянно в съзнанието ни, тогава един изтръпнал от студ последен еволюционен модел шимпанзе спрял до грамадата, бутнал най-горния топъл камък и се светнал как ше подреди цялото племе в експеримент доближаващ Него до слънцето и топлината. Еврика, Еврипид, Евридика и листа от евкалипт, просто и гениално! Вероятно точно тогава идеите и хрумките се сурнали всичките по- бързи от планинския поток, нуждата отворила очите, пак тя издялкала в мозъка компютърните гънки за по- добра проводимост на импулсите, което моМенталически довело до второ, не по- маловажно откритие. "Но защо да се мъча лично? Ще приближа някой подшушвайки ми за силата и как можем да помогнем на хората, той ще бъде доволен като вожда, ще управлява, а аз от върха ще се грижа за небето и всичко нетленно!! Ама много съм умен, брях!" Шаманите са пичове, казах ли го вече? А нашият, освен другото, похапвал по пътя и хвърлял от оглозгания дивеч след себе си и така неволно приобщавал вълка, който го следвал към новата общност.
В днешно време шаманите и вождовете поомесиха функциите по словоблудство и демокрация. Банкери пишат стихове, философите станаха президенти, кучетата сами поставят скафандър при полет до Луната, а майка ми с право се гняви на системата за грешките й. Защото кой разум вярва, че звездите са сорт круши? (формата, ех тази форма) Приложният шаманизъм се проповядва, изповядва и преподава от "пробудените" на изнесен извън разум- мобилните устройство свързани в мрежа, и всеки компютър лично разтяга екзистенциалните локуми. Никой не уважава пирамидалната структура от която е част, н- и –к- о- й! Влизам доброволно в дома на средно мощен шаман, казвам му „гутен таг“, представям се и обяснявам, че ме „стяга шапката“. Шаманът, с типичните очила с рогова рамка, ме кани на кушетка добра имитация на алигаторска кожа и започва с въпросите. Пита директното: „А каква Ви е шапката?“ Отговарям с усмивка, че нося шапка зимъск, или в планината и че лятото съм гологлав като вироглав, безкрилен паун. „Тогава вероятно сте поет? И обичате символите, да говорите метафорично предпочитате?“ Знаех, че това е Човекът, който ще ме разбере от две думи. Чувствам се като у дома си, събувам обувките- сменил съм предвидливо чорапите- и се изпъвам удобно. Има доста книги в библиотеката зад него, вероятно и гръцки поеми. Дали ще предложи някоя, или направо нещо за пиене? „Благодаря, чай, не обичам кафе.“ Кратката пауза в никакъв случай не е неудобство, или смущение, или неразбиране. „Вас май Ви стягаха обувките?“ Грешка! Повечто грешим от трети опит. Особено, ако опитваме нов световен рекорд. Внимателно подбирам обувките си в този живот, предишните скитах бос. В този момент влиза красивата дама от приемната с репродукциите на Миро и носи две чаши китайски порцелан върху сребърен поднос. Поглеждам часовника! Точно на време.“Капучино и чай за господата“, леко докосва косата и смига. „Катя, да съм ви поръчвал нещо?“ Шаманът говори и забърсва очилата, кадърът е от черно- бял филм, поглежда надолу споходен от мислите и пропуска сцената. От учебника по родинознание за 4 клас, осемдесет и девета страница, средата, перифразирам безпаметно.“Всеки човек е длъжен да обича и уважава Родина, род и семейство.“ Вратата и времето ни оставят само двамата. „Докторе, кафето ви, изстива.“ Тишина, не от спалнята и други стаи раждат демони. Сърбам си чая лайка (името на кучето) и си мисля за телефона с моментите в снимки, който една светкавица се опита да поднесе като пържено яйце- строполи се баш до нас на плажа. „Майната му на телефона, Док, обичаш ли круши?“, запомнил съм името, но „Док“ стои на екрана ммм.., уважително, честно, подканващо? „Моля? Ах да, жена ми ме напусна миналия месец.. детето е при нея. За какво говорихме?“ Обувам се и ставам. „Докторе, благодаря за чая. Не мисля, че съм поет, а тя (Катя) ви обича, така че горе главата.“ Смигам и на излизане. Пак гласи нещо по косата. Понеделник е, отивам към планината, за да се спусна в дупката, обувките ми са удобни. Нося сандвичи в раницата.
Споделям мнението на Карл Густав Юнг, че пластичността на личността позволява промени през целия живот и че детството е само основа над която надграждаме. Човек спокойно наднича в бездната (себе си), прониква в дълбочините на пластовете от временатрупаното, почиства излишното и заселва разума с нови светове. Еволюцията на съзнанието (осъзнатото и несъзнателното) не променя светлината, но тя е онази стабилна основа за разширяващото се поле на сезоните- от искрата, от извора към комбиниране на нюансите. Чихуахуа и мастифа са същия онзи вълк последвал шамана. Дивото докоснато от чудото, от магията на човешкия разум.