Детската
стая
- Обеща ми
рисунка на света?!- тротинетката се блъска в масата и пада, а той тропва
наужким с малкия мъжки крак.
- Ето ти "квадрата", а това е "кръг"- подавам му двата
листа.- Всичко на тоя свят- дърветата, животните, хората.., абе всичко можеш да
образуваш свързвайки двете форми. Само трябва да ползваш въображението и
желанието си да твориш.
- Значии, затова всички сме почти еднакви, но все пак сме и толкова различни?!
- Ти като дете сам рисуваш своя път, а писателите се опитват да пресъздадат
пътищата на хората- влязъл съм в ролята на будист, но вече е късно.
- Не те разбирам, татко. Изобщо не можеш да обясняваш на деца! Хайде да играем
на нещо друго, а?
- На какво?- изключвам компютъра.
- На баща и син, ама ти ще си детето, а аз таткото и ще те обучавам как да
разказваш. Отиваме ли?
Дете и "детето" прекрачваме в стаята с разхвърляните играчки и звезди
и играта започва.
В парка
След като
приключи своята обиколка по покривите, прозорците и улиците, дъждът огладня,
взе си баничка и седна в малкия парк. Мокрото псе се разлая- щеше му се да
получи някакъв пай, а цветята се усмихнаха благодарно. Някои сякаш опитаха
флирт, но капките, които мразеха зачестилите нощни смени, дори повече от
братовчедите си снежинките, ги изгледаха гадничко. Кучето подушило маргаритка
прихна и изпусна за кратко плячката. Цветето се разкиска.
- Пейките са
мокри, студено е! Казах ли от ясно по- ясно- „искам кафе“?! И какво е важното,
което трябваше да чуя "за не по телефона", че да ме измъкваш в
тъмницата? Изобщо не мигнах от проклетия дъжд- тупа- лупа, тупа- лупа,
ця-я-ялата нощ. Ти го даваш свободна шайба, аз обаче и днес съм на фулмакс, а
вече приличам на парцал... Бахти гадното куче, виж го бе, глей как е помъкнало
баницата?! Чиба, да се махаш оттук, пумияр такъв!
- Отиваме в кафенето. Спокич. Там сядаме на топло и ще поговорим. И не крещи по
животното, моля те.
Дъждът
тръгна малко след тях, а алеята сама изхвърли забравената бутилка от боза в
пълното кошче.
Птиците
Болничният
дом в края на селото обрасъл в цветя приюти патките. Всички малки и големи
птици бяха весели, здрави и щастливи. Семейството се грижеше за Константин-
кучето на доктора, който тури катанеца, прибра се в града и освен пенсията, с
която бе длъжен да свързва двата края на месеца, продаваше и по нещо прибрано
от читалище "Утро"; животното не бе старо, но страдаше в самота.
Читалищната сцена пък отдавна се бе превърнала в обител за гълъби. Живущите в
селото по последно преброяване бяха 87 (осемдесет и седем). Но без да туряме
онези, отлетелите.
Най- малкото
пате често ползваше гърба за пързалка- избираше някоя предна лапа и се катереше
по нея хванало ушите. Кучето обичаше тази игра, затова се повдигаше и спускаше
смелчагата, който от опашката тупваше на земята.