понеделник, 8 септември 2014 г.

брат и сестра

Камъчето, което преобърна каруцата и уби коня, падна отгоре. Не бе небесен дар, но индийските богове се бяха навели и го дотъркаляха до мястото.
Осемгодишното момче се измъкна преди изгрев слънце и тръгна да катери планината. Имаше си любимо място, встрани от пътеката, дърво с изоставена от дивите пчели хралупа- в нея то поставяше уродливата си, огромна лява ръка и мечтаеше за детството на беззъбия Мадху, или поне за това на Аджи, детето с криви като стари тояги крака. Калеем достигна за два часа подножието на върха, седна, затвори черните си очи, помоли се и вдигна камъка, с който щеше да премахне несправедливостта... Изведнъж замръзна. Уплаши се. Камъкът изкрещя, полетя сам в пропастта и повлече сипея и виковете подире си.
Рани целуна Мира с първите лъчи; Шамим отдавна бе оправил каруцата. Предстоеше им церемонията. Трябваше им паричната зестра, с която щяха да покрият разходите по планираната операция на своя син. Него не събудиха. Мира сложи  ученическата си раница с малкото лични вещи и една сълза се промъкна от черните очи криещи си в тъмнината. Майка и бе плакала цялата нощ. Помолиха се тримата. Шамим загаси газовия фенер и конят ги поведе.
Калеем лежеше на двора по залез, когато нещо рязко дръпна сърцето му. Той скокна и профуча през открехнатата пътна врата. Мира бягаше по пътя към него с ръце високо вдигнати нагоре. Брата и сестрата крещяха, а облачетата прах и ситни камъчета от босите крачета следваха щастието плътно по петите му.

Няма коментари:

Публикуване на коментар