сряда, 17 септември 2014 г.

люлин




Отсреща квартирата, в бакалия на улица "Наум три"- гаражът сместен между тунингован блок и кооперация с цвят на блатно кокиче, пуснаха джобни ангели. Панаирът покрай дефицитната стока се отлагаше, защото бе една от последните знойни до тегавост недели, отпускарският сезон вече стягаше куфарите и вярващите предпочитаха хладината на персоналните храмове, някой чистичък язовир, или кварталната къпалня; личният ми план предполагаше пътеките около Бистрица, или Железница. Пристъпвайки за пакетчета солети и семки го съзрях. Посочих къдроското, чичката смигна и тихо натърти. "Ням е като радио от войната, ни пее, ни бърболяска". Обясних му как винаги държа на случващото се от пръв поглед. "Ама точно него ли?" и се започна онова пуфтене по разгъване на алуминиевата стълбичка с пластмасови стъпалца, за да се смъкне чудото от последния рафт- може би служеше за стръв моят бъдещ приятел? Бях в готовност да изслушам легендата. "Китайски са, приятел на щерката каза "ангели", и ги остави. Не вярвам аз в подобни щуротии. Но да видим, дали ще потръгнат?!" С бай Теодоси- продавача, през студените и дъждовни дни цакаме карти и играем шах, дългокраката му дъщеря, студент в НБУ, заспива след турските филми- вметвам я, защото чете предимно Куелю и ходи на курсове за самоусъвършенстване, което я превръща в най-късата нишка в иначе заплетения сюжет- но вие вече със сигурност се интересувате, що за ангел бях купил, нали? С него вече сме по пътя. Упътването, сгънато в малко торбе, прикрепено към ръката. Имаше и думички на руски: "только 11 см, выполнять ваши желания, дает любовь "..,  бях на път да се разрева от умиление. Оставих десетарката, с което скочих към бюджета за вторника и прибрах лекокрилия с влажните си пръсти в джоба. Навън здравата си лепнеше. Метрото- чисто и хладно. Заръбах солета и "изпълних" подземието с поклонници. За един лев, или карта, какво му плащаш? С твоите хора сте си винаги долу. Тъкмо привикване с мисълта за "под земята". Нула минути до пристигане. Във влакчето потърсих името. Обръщах листчето от всяка и на всяка страна и ъгъл под светлината. Залях йероглифите с вода в опита за измъкване на тайната. Нищо. Затова ровнах из богатата библиотека на своя ум, отключих въображението и просветна, прещракна, тупалоса ме- което ви кефи. С ръка забърсана в тениската, внимателно извадих ангела и под трясъка на колелетата го предадох с бутилка светена минерална вода към лоното на нашата църква. След ритуала, Люлин преливаше от щастие, но докато и аз самият се прекръствах на ум, бях готов да се закълна, че в ъглето на окото му блещуркаше другото. Разпознавам вируса на насмешка и ирония. Всички ние сме щастливи преносители, а седемдесет и кусур процента от градската флора и фауна си го менкаме всекидневно. Побързах да напусна обителта.

Приближавам обектива в сегашно време. Куца костенурка спасена по пътя, тиктакане на джобен часовник, или непоносим политически дебат. Тук и сега. Виждам се- крача бавно, свършил съм семките, киризя облаците. Телефонът подскача и ахъ-ахъ да рипне извън границата.
- Къде си?
- На разходка в дън горите тилилейски.
- Сам?!
- Не, с едно ангелче, което..
- Майната ти!
.. е специално. Като теб. Обяснението увисна приклещено в сутрешно метро. Облакът над главата ми придоби цвят индигови джинси. Чиста далечина. Първата капка винаги е благодат. Програмираният хаос не закъснява. Усещам цялата му мощ. Естествено, че нямам дъждобран. Шепата ми пълнят огромни капки и което е по-странното, всички те са с етикети- "99 ст. чиста наслада",  "купиш ли мен- получаваш нас", "16% сезонно намаление" и т.н. Разчитам написаното без лупа. Дъждът спря преди да е започнал, а пред мен внезапно изникна дребосъкът със зелени гуменки, къси гащета, анорак, шапка от жълт вестник и овчарска торбичка на рамо- съвършенно сух хобит, който изключва музикалните си заложби на мига и ме поглежда право в очите. Неговите са пъстри.
- Джин?
- Моля?
- Две наум, три наум. Люлин е голям квартал, ти трябва да внимаваш. Ще пийнем ли?- и без да дочака потвърждение се вадят две чашки с история (олющен метал) от джобовете на брезента, а от торбата- пластмасова бутилка.
- Не искам джин. Ти откъде се пръкна?
- Джинът стърчи от джоба ти. Огнена вода има в бутилката, момче- домашна, джанкова. Пътят сам избира на коя врата да почука.
- Това е ангел!
- Ангел казваш, как ли пък не. Хи-хи-хи. Къде са му крилата на този твой ангел? Хайде сядай.
Еднотипните високи пейки са поставени по някоя програма около скована от прастари туристи маса. Краката му висят. На ръст е колкото дете. Отново се звъни.
- Никога повече не ми се обаждай. Чуваш ли ме!?
- Ангелът е детска играчка. Сега пием по ракия с...- закривам с ръка слушалката- Може ли да те снимам, за да й пратя?
- Тя нито теб ще чуе, нито мен ще види. По-добре остави.
- Обичам те- шепна.
Казазал съм го на себе си. Затворила е. Глътвам първата. Разтварям пакета солети за мезе.
- Джиновете приемат различни форми, някои са добри, други се правят на лоши. Изпълняват желания. Кажи твоето.
- Искам лекота в отношенията с човека, който обичам.
- Гравитацията на сапунените мехури е особена- веднъж отразили цялата Вселена, те с радост привличат промяната, сливат усмивките си с безкрая и единствените приятели, които имат в този прекрасен и изпълнен с приключения живот, са детските пръсти и дъгите. За различните посоки съшиването в едно платно е трудна работа. Разбираш ли ме? И сигурен ли си, че го искаш?
Втора чаша. Ракията пари. За без пари толкова. Пръстите съхнат. Риби плуват в ъглите на часовника. Ангелът ме погледна.
- Безкрилите птици отлитат където си искат.
Не съм вентролог. Нито астролог. Вярвам, че камъчетата подредени с чувства остават.

Няма коментари:

Публикуване на коментар