разумът

"никой не е п(р)орок в собственото си его"


"Стълбата към небето" няма седем стъпала (цветове, ноти, първите години и т. н). Тя е завинаги вътре в нас си и посредством нея/себе си, можем да достигнем до всеки връх, всяко знание, цел, или мечта в живота. Мислите оспорват гравитацията до друго, подобно привличане. Човешкият екстремизъм (крайностите)- леви, десни, добронамерени, благи, свободолюбиви, чисти, светли, свети.., са съшити навътре ъгли в малката стая. Прожекторите осветяват единствено върха, но пирамидата отстои в цялата си същност на равно разстояние от звездите.

От прилепчивите песъчинки на всички "наши плажове" (мъртвите клетки от кожата на миналото) въздигаме кули с един-единствен прозорец- сърцето. "Детето" подритва илюзиите, а вълни от бури и мир се редуват, за да отмият страхове (дълбочината) и болка (парещите медузи); в търсене сме на самородни късове истина. Без нуждата от универсални стълби на познанието ("10-те неща, които..) до дълбините на океана се спуска единствено водата (ние самите) и докосва в своята нежност слепите цветя от тъмна светлина.

Основното състояние на водата е движението. Камъните се оглеждат, или потъват. Няма магии, само фокусите и триковете на играта живот. Водата ходи изправена и рисува с разум. Хората са постоянната стихия ( ураган, земетръс, вулкан ). И камъкът, и водата са човека. Човешко, нечовешко, човешко.. - за огледалото, вълните са море.