Духът на шипковия храст. Колко ли трае екстрактът от всяко време- единственият бог, всички вечности, мрачните и светли епохи, сливане с любим човек? Знаем ли с колко труд се извлича онази малка прашинка всред планината истини? Винаги опитвам- събличам премеждия, беля се като лук от морето, скачам от планината, крада слънце и луна, навеждам се, подскачам, похапвам луканка, или суджук защото са готини за сандвич, и пресни доматки намилам, защото благо го допълват, а думите ми са хванали търнокоп, или кирка, или свирукат на панаирджийка хармоника. "Шипковият храст няма пръст в мармалада от форми", може би, но на мен ми е особено скъп този евтиняк, ребята и господа! Как се обяснява на паркосъздател, че бодилчето е малка пирамида, че острият връх и болката ме карат да мисля, че розата целува с танца на аромата си? "Връх Шипка не те вълнува толкова, защо се пенявиш?" Балони, мехурчета, "пяната на дните"... Инжектирам отминала епохи- трихилядните секвои са млади, подхванали едва наскоро третата си нула, дървените кораби плуват и потъват сред айсберги населени с митични същества. Моят храст си е същият, цял-целеничък, и над него се е надвесила едничката красота. Млада жена дърпа безстрашно от шипките, дава на вихрогона, който пръхти, а ноздрите му изпускат свежи облачета. Усещам отминалите зими, устните, целувките на плодовете. Протривам ръцете си, а те като вълшебна лампа- стоплени от магията- ме понасят отвъд реката. "Тук никога не е имало река!" Тук никога не е само тук. Потокът поклаща простира на времето, гъдилка реалностите и ахъ да ги побере в двора на старата къща. Семенцето на началото се търкулва. Повлякло почвата от форми и часове. То не помита, разстила сезоните в малките пирамиди, във вкусните червени плодове, в музиката, в планини влюбени в своите покорители; върхове, които боцкат и хапят по човешки в своето нетърпение. Колелца на детски колички минават през семенцето. То ли се смее сега, или чувам бебешки плач? "Това е изворна вода, за очите ни и за тези на децата, добра е за пиене". Количките бързат, препускат по алеите в новия парк, малките пръсти сочат навън и прегръщат слънцето и само кучетата спят под сянката на невидимия шипков храст. Ето я и котката- черно-бялото е задължително за цветовете- пренесла е усмивките на момичето и неговия кон. Есента се катери върху раменете на лятото, за да прибере дървените щипки останали по прелитащите птици и къдравите облаци. Реката ще рукне всеки момент, а ние с морето разчертаваме дама върху асфалта. Играта е ехо на детството. Вятърът изненадва листата с особеното чувство за хумор. Дупката е широко десет хиляди лакти и дълбока поне още толкова левги, но побира само една мечта и само една фантазия. Тунелът от миналото. Фенер към бъдещето. "Следвай заека". Следвам, но мамка му, няма такъв университет. Смея се. Наистина се смея..
Няма коментари:
Публикуване на коментар