хубави крачки

„.... са (му) хубави”.
Следва онова плътно определение, защото плътта се поддава на емоцията:
С "хубава си, моя, горо" темата варира без инструмент- не броя „тефтера”. Умът кипи, само, за да изсъхне прострян, прищипан от  кацнали върху зелен клон пчелоси. За ле(му)рите знам малко, вероятно от дискавъри. Лемурийците също не помня. „Са, са”, не Са от моите. Липсва му(и) стил. Счупил е черупката. Яйцето издъхна на ринга чупейки орех с глава. Определението въздъхна. Ум орено.
В гората надпис- „за слона”. Подобно чудо няма по нашите дължини, или поне пасе извън квантовата динамика на божието слово. Табелата е с хлътнали бузи навътре и е обидено- ръждива след „а”- то, което ме подтиква да потърся среща с този хоботест приятел. Тестван съм за наличие на слонска трева и за ухо на слон. Резултатите, три разбъркани чертички са публикувани в кошче за боклук
„Ще ми подариш ли слон, моля те, от сърце.” Не съм сам. Никога. Избирам чужда стая, влизам, чукането ще последва. Заслонът си трае. Сварил е билките, но ще почака за чаената церемония с бисквитки.
Получавам нарисувано туптящо дърво. Без ствола. ХашдвеО също е във формата на пирамида. Замръзне ли върха, или калцирали се от обстоятелствата, реалността е безсилна, фантазията невъзможна, а желанията са примитивни- пица и телевизор, нула и единица, макар и разширени до битие. За пирамидите, хората и мухите пишат само мишките. По пътеката тече поток от мравки, а мъглата е  дребни насекоми. Гората е повече от енергийна напитка и същевременно енергоспестовна крушка на моята сянка. Тъмнината ме изпреварва с бодра крачка. Лазещ балон на душата ми е тя. Виновно е слънцето.
Влизам в апартамантите на нормалната, програмирана лудост, захранваща чудовищата с чудеса.
Спасителите от плажа на океана страх са продавачи на диаманти. Огърлиците пречат на полета. Всяка птица има криле. Пингвините също. Древните, може би лемурийците, или другите преди тях са осветили тези земи. Земята е книга, и камера, и любовница..Духът  издишва, ние вдишваме. Ние издишваме, той вдишва. Кислородна маска. Пясъчен часовник.
Изпитите реанимират по пътя. Прераждане в живота. „Машата” онанира всяка наша капка до кратери безнадеждност. Пътуване до извън себе си. Децата от яслите се държат за мантичките, за да не се загубят. Събираме спомени като катерички. Колекционерите на катерички  са изпаднали в албума на черната дупка ловци. „О” – то на водата, окото на страха, оргазми обич. Освирепели за щастие самодоволни вампири. Сюрприз ма`афака, а сега накъде?
С възторжени лопати ще копаем в нас живота нов. Падат тор, кир, мисли- почва за цветя. Раз- два, леви- десни. До върха остава изгрев време.