жълта лимузина

Животът ме качи на автостоп. Мятах на пряката между съдБата и вероятността, когато една жълта лимузина неочаквано спря и жабок с шапка като на фокусник ми отвори задната дясна врата:

- Влизай, ще те откарам до някъде, момче.

Гласът беше сърдечен. Птиците също пеят от сърце. Канарчетата понякога, сърцето и то. Без да се притеснявам, вероятно, защото имах сърце, а съм и доверчив по природа, но влязох спокоен в колата. Моята първа измислена лимузина бе с кожен салон от алигатор.

Бил съм на седем, или осем години, и освен измъкнатото от касичката, спомням си, носих и един от броевете на списание „Дъга”, както и колекцията с картинки от дъвки „ би- бип” залепени на тетрадка голям формат, пъхната в тъмносиня, изкуствена подвързия с надпис „Ежедневник”.

- Всеки ден ли измисляш по една история?

Какво да отговоря? Вкъщи, училището, книгите с приказки- всички ме учеха на честност. Доброто е еднорог приятел. Реших да излъжа:

- Не, нищо не измислям. Всичко казано е истина.

- Искам да прочета историята за "добрата дебела фея". Кога ще я напишеш?

- Но тя е само в главата ми. При това в бъдещето, след около тридесет години.

Животът е с фрак. Бих вмъкнал и фарс. Вероятно е франкофон и е по- начетен от всички библиотеки на куп, но нали ви споменах- наивен съм. Животът беше бос. Попитах го:

- Защо си бос?

- Обувките ми стягат.

Той е честен. Или тя? Половете са нужни за нас, за да продължим пътя. Животът си има жълта лимузина и жабок- шофьор.

Тогава си въобразявах, че колата ще потъне в огромно езеро и ще се превърне в подводница. Исках да се науча да плувам и все още го искам. Нарисувах езерото в тетрадката с химикалката, която бе омастилила задния ми джоб. Откъснах страницата и я сгънах във формата на нещо средно между самолет и птица. Отворих прозореца и я пуснах. Тя заплува.

- Ако си гладен, кажи..

- Нямам пари- пак излъгах. Касичката все пак ми бе „пуснала” лев и седемдесет и три стотинки. Цяло богатство.

- Искаш ли да станеш богат?

- Не, не знам.. ,по- скоро не.

- А да те закарам до щастието?

Щастието е миг, спомен. Вкусът на парфето след киното в града, или цирка преди нощния влак за морето. Моето щастие сяда и под чадъра в двора и кълца с нас жълтите бобени висулки, или измъква черните точки изпод дюшека на леглото от задължителния сън в детската градина...

- Откарай ме след Невърленд

- Напиши нещо хубаво за мен. Моля те!

Жабокът се обърна. Усмихна се и свали цилиндъра. Оттам излезе един тих заек и веднага се скри под седалките. Хванах живота за ръка. Не беше нито топла, нито студена. Държа на думите си, макар и измислени. А те обичат да се спускат по най- дългата и страшна пързалка в лунапарка. Понякога виждам жълтата лимузина паркирана до него..

стъпала в сутрешно метро

вятър играе на шарени топчета

прибирайки нощните картини

до късове от попара е щастието

купа с мокри под дъжда череши

и папка листи с правила..

студеният чай е отсипан от утрото

преживелите кратката смърт

споделят своите сънища

влизащи под земята, и на изхода

или в стихове

понякога със слушалки в ушите

тъга,

прегръща полузаспали, самотни сенки-

разказани приказки

от друго време

елеваторът уморено спира..

зърната смляно щастие

Емпатирал апатията до безпорядък
Желязната логика не може да бъде моя строга господарка
Вкусвам на джуджета червените шапки (ягоди)
Поех от себе си щафетата позната отговорност
На кой му дреме какъв съм бил?
Със сигурност не съм сбит преразказ
храчещ кърваво минало
или евтини,
сухи слюнки
Порядъчният свят ме изправя пред електронна дъска
1. Машина, или човек?
а/ машина
б/ човек
в/ и двете
г/ състояние
Мисля в гамата на дъгата-
до, ре, ми фа сол, ла си, до
Марк се смее и ме плясва леко
Грабрела ме бута:
- Гаден си! Много си гаден!!
Значи отговор „г”-ъ дел
2. Чувстваш ли?
- чувстваш
= чувствителност
+ свръхчудовище
0 айсберг
Душата е яйце върху електронна везна. Обидно лека
Излюпва се дракон. Картичката пламва. Тишина
Следователно- „0”
Абсолютната нула
Мигащ надпис
„внимавай”
Влиза То
Щастието
Кара колело без ръце.
Ближе сладолед
и сигурно се смее
Някой е нарисувал лице,
което друг е изтрил
............
зрънцата
в редица
сме

3. Щастлив ли си?

хубави крачки

„.... са (му) хубави”.
Следва онова плътно определение, защото плътта се поддава на емоцията:
С "хубава си, моя, горо" темата варира без инструмент- не броя „тефтера”. Умът кипи, само, за да изсъхне прострян, прищипан от  кацнали върху зелен клон пчелоси. За ле(му)рите знам малко, вероятно от дискавъри. Лемурийците също не помня. „Са, са”, не Са от моите. Липсва му(и) стил. Счупил е черупката. Яйцето издъхна на ринга чупейки орех с глава. Определението въздъхна. Ум орено.
В гората надпис- „за слона”. Подобно чудо няма по нашите дължини, или поне пасе извън квантовата динамика на божието слово. Табелата е с хлътнали бузи навътре и е обидено- ръждива след „а”- то, което ме подтиква да потърся среща с този хоботест приятел. Тестван съм за наличие на слонска трева и за ухо на слон. Резултатите, три разбъркани чертички са публикувани в кошче за боклук
„Ще ми подариш ли слон, моля те, от сърце.” Не съм сам. Никога. Избирам чужда стая, влизам, чукането ще последва. Заслонът си трае. Сварил е билките, но ще почака за чаената церемония с бисквитки.
Получавам нарисувано туптящо дърво. Без ствола. ХашдвеО също е във формата на пирамида. Замръзне ли върха, или калцирали се от обстоятелствата, реалността е безсилна, фантазията невъзможна, а желанията са примитивни- пица и телевизор, нула и единица, макар и разширени до битие. За пирамидите, хората и мухите пишат само мишките. По пътеката тече поток от мравки, а мъглата е  дребни насекоми. Гората е повече от енергийна напитка и същевременно енергоспестовна крушка на моята сянка. Тъмнината ме изпреварва с бодра крачка. Лазещ балон на душата ми е тя. Виновно е слънцето.
Влизам в апартамантите на нормалната, програмирана лудост, захранваща чудовищата с чудеса.
Спасителите от плажа на океана страх са продавачи на диаманти. Огърлиците пречат на полета. Всяка птица има криле. Пингвините също. Древните, може би лемурийците, или другите преди тях са осветили тези земи. Земята е книга, и камера, и любовница..Духът  издишва, ние вдишваме. Ние издишваме, той вдишва. Кислородна маска. Пясъчен часовник.
Изпитите реанимират по пътя. Прераждане в живота. „Машата” онанира всяка наша капка до кратери безнадеждност. Пътуване до извън себе си. Децата от яслите се държат за мантичките, за да не се загубят. Събираме спомени като катерички. Колекционерите на катерички  са изпаднали в албума на черната дупка ловци. „О” – то на водата, окото на страха, оргазми обич. Освирепели за щастие самодоволни вампири. Сюрприз ма`афака, а сега накъде?
С възторжени лопати ще копаем в нас живота нов. Падат тор, кир, мисли- почва за цветя. Раз- два, леви- десни. До върха остава изгрев време.

по листов ден

нечий дом

чужд двор

хамак, свито лице

тялото римува

ръми топлина

и пише:

- позЬор!

охльовът изпада

опозорен

потъва в мисли

които ще носи

поне до вторник

или друг, свят ден

а седмицата само как пълзи

оставяйки слузеста диря

скоростта на самотата

отбивка забрава

по пътя

към старостта

разказ

ра?

египетският бог!

знаеш

разкъсвам друг момент

сваляш последна карираната шапка

разпознала от раз

интелектуалните

резки

казват всичко

следащият с//зказ

буквен джаз

мелодия

без форма

летящият прозорец

Летящият прозорец спеше и старото черчеве скърцаше в съня, когато върху дъгата, точно до него, кацна щъркела. Ятата отбягват небесните явления и силните морски и въздушни течения според общовалидните правила за сигурност при полет. Птицата се бе отклонила от пътя, защото неин близък имаше нужда от помощ-  получи зов, който лесно локализира. Клюнът забарабани по стъклото.

- Я по- лекичко, моля...ха, зелен щърк?! Зеленият цвят не се бе сдържал и бе оцветил бялото в скоростта на тъмнината.
- Здравей, Прозорец! Не ме ли помниш?
- Ти, щъркел от кое измерение си?
- Ей, Прозор, нали летяхме заедно миналата година? Лятото реши, че изоставената вила носи непосилна тежест за кристалната ти душа и ме помоли..
- И те помолих да изклюнчиш кирпича около дървената рамка, за да избягам от проклетата и скучна конструкция. Ти го направи, за което съм ти благодарен. Помня всички нощни полети. Криехме се, а ти ме беше увил в сухи листа, за да ме предпазиш, докато се учех да летя. Защо обаче си зелен?
- Наруших едно от правилата на ятото с приземяването върху Дъгата. Мисля, че зеленото с времето ще избледнее и съвсем ще изчезне. Ти накъде?
- Изгубих се Щърк, тотално пропаднах в огромното небе.
- Хайде, изправяй се тогава, ще летим заедно назад.
- Благодаря, Щърк!



Познатите кални пръски полетяха навсякъде, а крякането допълнително изнерви летящия прозорец. Малките жабчета скочиха сякаш като една, за да затвърдят научените сложни премятания. Змията се уви в обща за всички оценки- девет- по молба на възрастните обитатели на блатото. Старият жабок погледна през стъклото и видя гората

- Къде се бе загубил, Прозор?
- Изучавах себе си и света, Жабок. Тук май си е все същото блато. Музиката- хаос, игрите с познатата веселост, чистота е встрани..
- Какво си научил, не знам, но не си променил своята безсърдечност и надменност. Питах се, понеже си двупластов, дали не криеш някаква вълна емоция, обаче вглеждайки си в теб, след толкова време, виждам единствено дърветата.
- Жабок, ако бях огледало, вероятно щеше да видиш своята истина. Щъркелите са наблизо
- По това време, щъркелите винаги са наблизо, Прозор, природата е красива книга, която непрестанно четем.



Детето затвори всички прозорци преди да изключи компютъра и хукна навън, там нагази босо в реката, която минаваше покрай вилата и набързо подбра един объл камък от водата. Когато вдигна глава, видя на брега щъркела, който бе боядисал миналата година. Зеленият цвят сякаш бе избледнял. Следобедната сюита на жабите продължаваше.