Приказка за последните ожарени хайдуци в пластмасовия свят

 Настане нощ в Антимово. Трийсетицата изгряла.
 Звезди обсипват синята постеля.
 Гората шумно шумата измита. Вятърът за туй помага.
 Музика се чува тиха. Плямпането е високо.
 Надпис зеленонеонен: „ За отворковци.“
 Лампи светят зад пердета.
 Ханът „Балканъ“ това е.


 Вратата се отваря. Барът е сам.
 Седем маси. Седемнайсет стола.
 Влизат двама. Раницата им е тежка.
 Свободните места остават пет.


 - Мануш, твой ред e да почерпиш.
 Последната луна бе моя. Днешната е толкова красива.
 Не я пропускай. Макар и циганин, ще пия ром.
 - Разбира се, Яшаре. Но друга ми е жаждата.
 Браман, сипи два вангога. И един за теб сипи.
 Побързай. Работа ни чака.
 Кратка тъмнината. Поезия изпила е небето.


 Поръчката влята е веднага. Донесена е.
 Вратата се затваря. Музиката се заслушва.
 Тъга обзема двата стола. Прозорец дири в тъма.
 Нощта изгубва ги по пътя.