срам

                                                             

   

    Събудих се със затворени очи. Винаги се събуждам по този начин. Измислям си опорна мисъл за вдигане. Нямам кафе. Отварям ги. Някакъв случаен лъч се е вмъкнал и седи върху стола. Наднича между дрехите. Приглажда тъмните гънки. Предчувствам намеренията му. Иска да ме приближи и стопли. Не ми е нужна топлина. Търся елеватор. Обаче виждам реална заплаха.  По изкуствената туристическа пътека – завивката, пълзи паяк. Повелителят на мухите. „Къде ти е войската, самотнико? Де ти е пушката, боецо? Смъртта дебне навсякъде.” Внушавам му стихче на Кафката. Хубавото е, че не се страхувам от гадини. Иначе бих се превърнал в паякоубиец без да се замисля. Побутвам го леко с незапалена цигара от пакета „Слънце”. Сгъва се защитно. Търкулвам го извън ринга. Към стената. Обтягам се. Секундна йога и се надигам. Затулвам светлината с мръсен вестник. Остатъкът от храната изпада в легена. Оттам измъквам използван лист. Прибавям няколко реда. Пускам листа. Запалвам. „Свлича се гравитационно. Издишаното нагоре. Аз съм дърво, листът е листо, времето - есен. В очакване на зима. Комините димят винаги. Превръщат времето в пушек. Дните в прахоляк. Миналото в пустиня.”

   Гади ми се. И в устата, и на стомаха. Не е от цигарата. Ще потърся на излизане комшията си - плъхът от коридора. Да не съм го глътнал случайно в съня си. Или той мен!? Не помня ничии сънища. Затова поглеждам плахо в огледалото. Неопределена форма след падение. Намира се над мивката. Аз съм то. Усмихваме се. Пушим и двамата. Водата шурва след завъртане. Навеждам се и отпивам. Събуждам окончателното човешко. Нахлузвам боксерки и дънки. Чиста тениска изпод възглавницата. Там съхне. Не съм някой мърляч. Гуменките обувам на босо. Живея в сутерен, макар винаги да съм искал стая близо до небето. Пресичам влажния коридор.  Бързам да пристъпя в реалността.

  Нека бъде светлина..

  - Добър ден, младежо. Христос Воскресе! Връщам се сей сега от село и виж какво намирам!? Би ли ми помогнал?

  Баба Катя от седмия етаж. Мъчи се всячески да отвори вратата. Дори използва днешното заклинание. Не виждам очилата и. Затова и тя не забелязва залепената бележка: „Асансъора не работи !!!Повредата ще бъде отстранена скоро. Весели праздници!” Като има празници- няма надници. Прави са майсторите. 

  Отговарям тихо:

  - Воистина, затова съм тук.

  Навеждам се, повдигам двете чанти, които са поне за олимпийски рекорд в нейната категория и потегляме по пътя към Голгота. Вървя напред. Зад мен са думите.

- Ама бива ли такова нещо?! За срамотията сме. Преди два месеца бях на гости на големия син в Америка и там, във входа, ме посреща едно усмихнато момче като теб, отваря ми врата и ми помага с багажа. Винаги му казвам благодаря и то ми отговаря нещо на английски. Тук да оставят хората без асансьор точно по Великден! За пет стотинки работа не вършат.

   Това е само началото. Засега сковава кръст. Познавам я. До петия ще бъда прикован. Някъде, не беше ли написано, че имаме право на избор по пътя ?

  - Харесват ми хората в Америка. Гледат да ти помогнат, да те насочат, ако си изгубил посоката. И винаги са усмихнати и вежливи. В метрото, един полицай, такъв черен де, ме видя да се лутам и след като му показах бележката, която Павката ми даде, ме съпроводи точно до входа. Честно да кажа, тези черните малко понамирисват. Ама между нас да си остане. Ти не си ли Христо? Ама нали си в чужбина?

  - Аз съм, бабо Кати. Също като теб видях Америка, но се върнах преди два месеца. Сега съм си в дома. Не се страхувай, не съм призрак.

   Търся си го. Зная. Подавам и въжето.

   - Не ми говори така, Христо. Аз войната съм изкарала като дете. Виждала съм живи призраци. Ти си от плът и кръв, не си и глупав, но май си доста объркан. Не обърквай и Катето с твоите щуротии. Скайпът и бе оставен веднъж включен, та надникнах без да искам. Не съм толкова изперкала. С теб си говореше и пишеше, нали? Няма кой друг да е философа. Сега  се сещам : „ САЩ е страна, в която робството никога не е отменяно реално. Само е променило формите се..” Нали цитирам правилно?

    „ ..Превърнало се е в изкуство. Перфинен, циничномодернистичен стил-  банкитизъм.”  Браво, мила ми кукумявке. Дословна си. Пряма. Катя те обича много. На теб се е метнала. Умна е. Иска да ти благодари за тормоза, който си и наложила с четенето навремето. От сърце.

   - Да, бабо Кати. Хората отвъд океана често са фалшиви. Носят маски, играят роли. Станали са доброволно кукли на конци. Живеят роботизирано. Почиват си все по- странно и неправилно.

  - Христо, какво ми говориш ти бе? Я  виж ти на какво си заприличал? Скъсани гуменки, оръфани джинси, чорлав в главата. Откога не си се бръснал, нямаш ли огледало!? Ще ти подаря една самобръсначка, ако си ги свършил. Преди нали работеше в полицията, жена имаш. Къде е тя сега? Вероятно те е оставила. То, коя би живяла с хубостник като теб. Философи и поети къща не хранят. Имах  и аз един такъв. Бог да го прости него, замина си млад. А  теб Бог да ти насочва, моето момче. Благодаря ти за помощта.

    Истината е правдива. Болката е истина. Шестият етаж сякаш се е разтопил в съзнанието ми като шоколад. Изобщо не го усетих. Не отговорих. Глътнах си езика от толкова сладост.

    До края се стига  лесно с елеватора на откровението. Апартаментът на страстната седмица е пред нас. Оставям тежестта до вратата и се обръщам. Пътят надолу ще извървя сам. Чувам гласа на Кафката.

  - Хей, за къде си е разбързал такъв? Празник е, няма ли да се чукнем ? Баба ще ни начупи козунак. Сама го е правила. Знаеш ли какъв майстор е..