оранжево

  Веднъж, големите оранжеви тикви попитали малкото семенце, какво иска да стане когато порасте. Семенцето, което се препичало доволно в долчинка от кучешка лапа, ги смаяло с отговора си:

 -  Многоуважаеми тикви, когато израстна ще бъда книга.

Тиквите, били добре възпитани, но в случая не издържали и избухнали в смях. Една от тях толкова се смяла, че се пукнала. Част от нея  била изпечена , от друга направили тиквеник и понеже била огромна, останалото изяли прасетата. Уплашени, другите тикви бързо се смълчали и  веднага забравили за странното желание на семенцето. Изведнъж природата се смилила над тях и завалял дъжд, който отмил прахоляка и страховете им. Вода изпълнила всички плитки дупки. Тиквеното семенце кротко спяло и сънувало как расте и пораства като голямо дърво. Когато се пробудило, в клоните му пеели птички, около него се ширела поляна пълна с цветя, а от тиквите нямало и следа.

   Дървото помолило учтиво една непозната птица да го клъвне, за да се убеди, че не сънува. Сойката го погледнала учудено и възмутено отговорила:

  - Отваряш си устата след толкова време мълчание и първото нещо, за което ме молиш е да те клъвна. Нямаш ли срама, та ти си на повече от сто години!?

   След тези думи, сойката и семейството и отлетели. Около дървото се появили деца, които се гонели, криели се и се забавлявали с други игри през целия ден. На смрачаване едно от момчетата се плеснало по челото:

   - Забравих да ви поканя. Нашите казаха, че ще пекат тиква. Бързо към вкъщи, докато лакомите ми сестри на са я изяли цялата.

     Децата хукнали, но забравили до старото дърво една книга. Не след дълго минала лисицата, видяла книгата, огледала се и бързо я грабнала. После се скрила в корените на дървото, където била хралупата и.

    Дървото уморено от чудния ден заспало и засънувало как вали сняг и как бавно, бавно изгаря в огъня на камината. Когато се пробудило, огънят пращял с пълна сила, в стаята миришело на печена тиква, а бабата затваряла страниците му.

   - Бабо, бабо, а какъв ще стана когато порасна?

   - Ще станеш какъвто поискаш моето момче, точно като семенцето от книгата с приказки, която ти прочетох. А сега ще похапнеш ли вкусна печена тиква, или да нахраним с нея малките прасета навън?

котките

   Две котки, едната рижа, а другата на шарки във всеки възможен котешки цвят, лежат върху ламаринения покрив, под сянката на близкото дърво. Наблюдавам ги измежду щорите. Мръхтунят неглиже, нахранени от нашите, или от някой съсед. Отпивам глътка изворна вода от стъклената чаша на баща ми за бира. Поглеждат насам. Винаги са готови за още и още храна.

   Сетих се за Виктория. Нашето чернобяло коте. Живееше в апартамента. Веднъж и тя попадна на същия покрив, подлъгана с любовен зов. Вики, нямаше кой знае какъв опит с мъжкарите. Предишен завърши с кръвотеч. Майка ми бе изподрана от неосъществилия се кавалер на  "недостижимата под дивана”, защото...защото аз  дразнех допълнително голямият черен котарак, любимецът на роднините от шестия етаж, които пък бяха заети с организацията по сватбеното тържество на братовчед ми. Затова този скок и то от отворено крило в средата на прозореца ( нашият остъклен балкон е вляво от покрива), си бе истински подвиг. Когато чухме уплашено мяукане, изобщо не повярвахме, кого виждат очите ни да ревтуни отвън. Чичо ми се приближи към нея, спомням си как слезе от терасата на срещуположния блок, но кифлата се скри под ламарината. Сякаш избирайки свободата. Тя така и не показа резултат от нощните случки. На следващия ден, от мазата, извадихме прът. Като тези,  дето брулят орехи, или на които се нижа суджуци за съхнене. Дълъг си беше, но плосък. Сварихме няколко рибки, понамазахме пръта с бульона, а тях ги послахме като примамка. Сопата поставихме между кухненския прозорец и ламарината. Не мина много време и Вики спокойно се разхождаше по масата, на която инак и бе забранено да припарва.

   

    На една друга тераса, Мойра сънуваше нещо странно. В предишния си живот тя беще пингвин, но едва ли си спомняше този факт. Мойра,  все още носеше онзи великолепен фрак, макар и леко допълнени от природата с бели, огърлица и ръкавици за лапите. В съня си, тя се плъзгаше по леда и се гмуркаше в дълбоките води, за да похапне риба. Изведнъж се пробуди и веднага и се прищя да прескочи двата метра до перваза на прозореца. Подхлъзна се при приземяване и полетя в дълбочината на шестия етаж. Вече на земята измяука, но по- скоро от раздразнение. За десетина дни попадна в котешка медитация. Пийваше единствено малко от оставената и вода. На единайстият прецени, че това да си сфинкс за винаги е голяма скука и измърка за храна. После веднага се настани върху гърдите на един от хората, с които споделяше дома. Той пък взема дистанционното и доволно превключи канала.

   

   Заваля и котките изчезнаха. По- скоро заръмя,  лек пролетен дъжд, който бързо се превърна на барабанене. Когато вали, картината се променя. Образите отстъпват мястото си на звуците. Обърнах празната чаша, за да съхне.

I I.

  По обяд, в неделята, съм отново в кухнята. Не сядам на масата. Чопвам по малко от традиционната баницата, този път приготвена  с лопуш  освен сирене и пия кола направо от двулитрова бутилка, прав. Щорите са разтворени. Листата на дървото трептят , синхронизирани от вятъра. Двете котки са там. Едната лежи, а другата се разхожда важно.

камъка

“Казана дума, хвърлен камък”

(често употребявано уравнение)

   Кои са повече- думите, или камъните? Всяка дума ли е свързана с по един камък? Навеждам се, вземам „състрадание” и го хвърлям към близък човек. Ако го уцеля, ще го заболи с болката на доброто. Камък е и една дума.

   Навеждам се и вземам произволен камък. Такъв, който да се побере в шепата ми. Отчасти объл, с ръбести елементи, в неправилна форма. Неопределен цвят, нюанси на сиво-кафявото. Минералогията би го означила стойностно, според параметрите, които изследва. Възможно ли е да съм попаднал на камък, стар поне колкото света? Или на паднала звезда? Не знам. Не ме вълнува особено. За мен „камък” и „време” са асиметрични величини. Времето лекува. Камъкът би излекувал времето.

   Студен е. Студени като него. Или е достатъчно топъл за състоянието си. Липса на мекота. На вкус- безизразен. Безшумен. Свити до невидимост навътре глава и крайници. Никакви признаци на живот. Родил се е мъртъв, живеещ мъртвешки сън. Какво сънува камъка ?

   Тежи си на мястото. В ръката ми. По- лек е от дланта на дете, което би ме ударило, за да привлече внимание. Дали бихме станали приятели, ако знаех как да го разсмея? Гъделичкам го. Милвам го. Не отговаря. Знам, че вибрира, диша и пътува по свой си начин. Превърналите се в камъни хора, никога не биха потърсили истински камък в живот си. Буда е станал камък.

    Хвърлям го. Пада. Не е птица. Няма да стане. Полетял тукисега. Останал там. Поставам го в джоба. Прибирам цяла вселена. Вселена попаднала в черна дупка, оформена от нашето несъзнаване. Чувствам го близък. Разказвам му за неща, които той не притежава. След ядрен взрив той вероятно би останал, аз по- скоро не.

   Иска да излезе.Усещам го. Камък, който може да ни върне изгубения свят. Ориентир в мъглата. Затварям очи. Той отваря своите. Търсим се в нощта на дните. Какво бих го попитал ли? „ Защо пътуваме толкова самотни в свят пълен с камъни?” Чувам отговор. „Под всеки камък се крие душа. Обичайте.”

  Потъвам в камъка. Той потъва в мен. Аз в него. Сърцето ни бие.

  - Успях ли?

  - Думите са ненужни.

  - Тогава как?

  - Живей.

  Намерил съм философския камък. Камък ме учи да бъда.

  Живея в град под камък.

Приказка за последните ожарени хайдуци в пластмасовия свят

 Настане нощ в Антимово. Трийсетицата изгряла.
 Звезди обсипват синята постеля.
 Гората шумно шумата измита. Вятърът за туй помага.
 Музика се чува тиха. Плямпането е високо.
 Надпис зеленонеонен: „ За отворковци.“
 Лампи светят зад пердета.
 Ханът „Балканъ“ това е.


 Вратата се отваря. Барът е сам.
 Седем маси. Седемнайсет стола.
 Влизат двама. Раницата им е тежка.
 Свободните места остават пет.


 - Мануш, твой ред e да почерпиш.
 Последната луна бе моя. Днешната е толкова красива.
 Не я пропускай. Макар и циганин, ще пия ром.
 - Разбира се, Яшаре. Но друга ми е жаждата.
 Браман, сипи два вангога. И един за теб сипи.
 Побързай. Работа ни чака.
 Кратка тъмнината. Поезия изпила е небето.


 Поръчката влята е веднага. Донесена е.
 Вратата се затваря. Музиката се заслушва.
 Тъга обзема двата стола. Прозорец дири в тъма.
 Нощта изгубва ги по пътя.

2046

Камъните плуват,

Рибките летят.

Дърветата танцуват,

Облаците спят.

Водопад нагоре,

Градове любов.

Ветрове смирени.

Безграничен богослов.

Времето вали,

Пустинен кръговрат.

Ангелски тъми..

И душите мрат.

Пръстите рисуват,

Хора богове

Светлина сънуват,

Нови светове.

.

два часа

                                                         

   Майсторът привърши последната маргарита за вечерта. Повика с поглед бармана. Обичаше коктейли, но не и сладките. Живееше във вътрешността. Пиеше по морето.

   - Какво да бъде днес?

    Мъжът дойде в началото на лятото и си поръча маргарита. „Готова е майсторе.” Барманът се справяше перфектно с работата. Еднакво добре разбираше от напитки и от хора. Почти мълчаливите им срещи в бара зачестиха. Майсторът търсеше емоция. Барманът изпълняваше желанията му. Естествено- срещу заплащане.

   Сега се усещаше колебание.

   Предишната вечер, мъжът бе поканен като единствен зрител при игра на покер. Губещият играта, се опита да извади неприемлива карта, която се наложи да използва. Самоуби се пред очите му. Размина се с патрулката по крайбрежната. Духаше силно и полицейската сирена се вля в прибоя. Мразеше усложненията. Заспа спокоен.

   - Още една маргарита. И едно за червенокосата срещу мен.

   Забеляза я преди час. Тогава не беше сама. Между дима и обърнатите чаши се виждаше, че компанията я забавлява. Но само до толкова. Липсваше интимност на диалога. Искрите, случайните допири и постепенното скъсяване на разстоянието отсъстваха.

   На майстора бяха необходими не повече от пет минути, за да се ориентира в ситуацията, преди да изгуби интерес.

   Допивайки маргаритата, той въртеше умело цигарена кутия в единия ъгъл. Някой я бе забравил на бара пълна.

    - Ще ме почерпите ли една?

    - Цигара ли? Заповядайте, но нямам огънче.

    - Благодаря. Сам сте, нали?

    Момичето не дочака отговора. Леко докосна  рамото му, докато приемаше предложената цигара. Обърна се и тръгна, прибирайки я в малката чанта. Късата лятна рокля ясно подчертаваше формите и.

    Червенокосата ги гледаше. Присвила устни, с глава подпряна на лактите положени върху бара, тя изучаваше внимателно лицето и движенията му.

     Върна се на своето място. Бе видяла жената срещу мъжа, който и хареса. Усети някаква заплаха, може би цвета на косата я притесняваше. Но нищо повече. Прецени я като пасивна опасност.

     Барманът приготви нова маргарита. Червенокосата се усмихваше, гледайки към сцената.

     Въпреки късния час, посетители в заведението не липсваха. Музикантите подхванаха поредния шлагер. Тромпетист, китарист и барабанист оформяха трио, което силно се влияеше от настроенията при избора на песен.

     Мъжът разбърка коктейла. Не попита от кого е. Не беше толкова важно. Допадаха му ритъма на барабаните и скритите извивки на момичето, което не пушеше цигари. Близо до морето, той използваше времето, за да чувства в детайли всеки един момент.

    Червенокосата покани на танц младежа, който смело я зяпаше. Танцуваха боси. Обувките ми останаха една върху друга под бара. Привличаха погледи. Наслаждаваха се открито от близостта на танца.

    - Искаш ли да танцуваме?

    - Благодаря ти, но съм доста  зле с латино стъпките.

    - Ще почакаме тогава нещо друго.

    - Става. Настанявай се. Какво пиеш ?

    Триото дораздвижи тълпата. Момичето подскочи диво и се включи в суинга. Мъжът я последва уверено. Мятането на ръце и крака редуваха с взаимни завъртания.

     Червенокосата прошушна нещо на младежа и двамата хванати за ръце излязоха от полезрението на бармана, в посока една от вратите.

      Мъжът и момичето се целунаха. Върнаха се на бара. Събраха страстно устните отново. Той прокара ръка между бедрата и. Усети възбудата и.

      - Не ми каза какво ще пиеш?

      - Искам да изпия теб.

      - Много си самоуверена, хлапе. Видях, че на масата ти имаше уиски. От същото ли?

      - Ще си поръчам сама. Не съм малка.

      Момичето се опита да отвори пролука към него. Майсторът хвана леко ръката и и я премести върху коляното си.

      Червенокосата седеше сама на масата зад тях. Все още боса, с крака върху меката мебел, тя си играеше с мобилния телефон. Отпи глътка фреш- микс от лимон и портокал.

      Телефонът на мъжа вибрира. Прочете съобщението. Целуна момичето. Повика с усмивка бармана. Плати сметката. Стана и тръгна към една от вратите.

      Момичето извади цигарата. Барманът постави запалка.

 

срам

                                                             

   

    Събудих се със затворени очи. Винаги се събуждам по този начин. Измислям си опорна мисъл за вдигане. Нямам кафе. Отварям ги. Някакъв случаен лъч се е вмъкнал и седи върху стола. Наднича между дрехите. Приглажда тъмните гънки. Предчувствам намеренията му. Иска да ме приближи и стопли. Не ми е нужна топлина. Търся елеватор. Обаче виждам реална заплаха.  По изкуствената туристическа пътека – завивката, пълзи паяк. Повелителят на мухите. „Къде ти е войската, самотнико? Де ти е пушката, боецо? Смъртта дебне навсякъде.” Внушавам му стихче на Кафката. Хубавото е, че не се страхувам от гадини. Иначе бих се превърнал в паякоубиец без да се замисля. Побутвам го леко с незапалена цигара от пакета „Слънце”. Сгъва се защитно. Търкулвам го извън ринга. Към стената. Обтягам се. Секундна йога и се надигам. Затулвам светлината с мръсен вестник. Остатъкът от храната изпада в легена. Оттам измъквам използван лист. Прибавям няколко реда. Пускам листа. Запалвам. „Свлича се гравитационно. Издишаното нагоре. Аз съм дърво, листът е листо, времето - есен. В очакване на зима. Комините димят винаги. Превръщат времето в пушек. Дните в прахоляк. Миналото в пустиня.”

   Гади ми се. И в устата, и на стомаха. Не е от цигарата. Ще потърся на излизане комшията си - плъхът от коридора. Да не съм го глътнал случайно в съня си. Или той мен!? Не помня ничии сънища. Затова поглеждам плахо в огледалото. Неопределена форма след падение. Намира се над мивката. Аз съм то. Усмихваме се. Пушим и двамата. Водата шурва след завъртане. Навеждам се и отпивам. Събуждам окончателното човешко. Нахлузвам боксерки и дънки. Чиста тениска изпод възглавницата. Там съхне. Не съм някой мърляч. Гуменките обувам на босо. Живея в сутерен, макар винаги да съм искал стая близо до небето. Пресичам влажния коридор.  Бързам да пристъпя в реалността.

  Нека бъде светлина..

  - Добър ден, младежо. Христос Воскресе! Връщам се сей сега от село и виж какво намирам!? Би ли ми помогнал?

  Баба Катя от седмия етаж. Мъчи се всячески да отвори вратата. Дори използва днешното заклинание. Не виждам очилата и. Затова и тя не забелязва залепената бележка: „Асансъора не работи !!!Повредата ще бъде отстранена скоро. Весели праздници!” Като има празници- няма надници. Прави са майсторите. 

  Отговарям тихо:

  - Воистина, затова съм тук.

  Навеждам се, повдигам двете чанти, които са поне за олимпийски рекорд в нейната категория и потегляме по пътя към Голгота. Вървя напред. Зад мен са думите.

- Ама бива ли такова нещо?! За срамотията сме. Преди два месеца бях на гости на големия син в Америка и там, във входа, ме посреща едно усмихнато момче като теб, отваря ми врата и ми помага с багажа. Винаги му казвам благодаря и то ми отговаря нещо на английски. Тук да оставят хората без асансьор точно по Великден! За пет стотинки работа не вършат.

   Това е само началото. Засега сковава кръст. Познавам я. До петия ще бъда прикован. Някъде, не беше ли написано, че имаме право на избор по пътя ?

  - Харесват ми хората в Америка. Гледат да ти помогнат, да те насочат, ако си изгубил посоката. И винаги са усмихнати и вежливи. В метрото, един полицай, такъв черен де, ме видя да се лутам и след като му показах бележката, която Павката ми даде, ме съпроводи точно до входа. Честно да кажа, тези черните малко понамирисват. Ама между нас да си остане. Ти не си ли Христо? Ама нали си в чужбина?

  - Аз съм, бабо Кати. Също като теб видях Америка, но се върнах преди два месеца. Сега съм си в дома. Не се страхувай, не съм призрак.

   Търся си го. Зная. Подавам и въжето.

   - Не ми говори така, Христо. Аз войната съм изкарала като дете. Виждала съм живи призраци. Ти си от плът и кръв, не си и глупав, но май си доста объркан. Не обърквай и Катето с твоите щуротии. Скайпът и бе оставен веднъж включен, та надникнах без да искам. Не съм толкова изперкала. С теб си говореше и пишеше, нали? Няма кой друг да е философа. Сега  се сещам : „ САЩ е страна, в която робството никога не е отменяно реално. Само е променило формите се..” Нали цитирам правилно?

    „ ..Превърнало се е в изкуство. Перфинен, циничномодернистичен стил-  банкитизъм.”  Браво, мила ми кукумявке. Дословна си. Пряма. Катя те обича много. На теб се е метнала. Умна е. Иска да ти благодари за тормоза, който си и наложила с четенето навремето. От сърце.

   - Да, бабо Кати. Хората отвъд океана често са фалшиви. Носят маски, играят роли. Станали са доброволно кукли на конци. Живеят роботизирано. Почиват си все по- странно и неправилно.

  - Христо, какво ми говориш ти бе? Я  виж ти на какво си заприличал? Скъсани гуменки, оръфани джинси, чорлав в главата. Откога не си се бръснал, нямаш ли огледало!? Ще ти подаря една самобръсначка, ако си ги свършил. Преди нали работеше в полицията, жена имаш. Къде е тя сега? Вероятно те е оставила. То, коя би живяла с хубостник като теб. Философи и поети къща не хранят. Имах  и аз един такъв. Бог да го прости него, замина си млад. А  теб Бог да ти насочва, моето момче. Благодаря ти за помощта.

    Истината е правдива. Болката е истина. Шестият етаж сякаш се е разтопил в съзнанието ми като шоколад. Изобщо не го усетих. Не отговорих. Глътнах си езика от толкова сладост.

    До края се стига  лесно с елеватора на откровението. Апартаментът на страстната седмица е пред нас. Оставям тежестта до вратата и се обръщам. Пътят надолу ще извървя сам. Чувам гласа на Кафката.

  - Хей, за къде си е разбързал такъв? Празник е, няма ли да се чукнем ? Баба ще ни начупи козунак. Сама го е правила. Знаеш ли какъв майстор е..

ешер отвътре

           

Как плаче локвата?

Чистота полита нагоре.

Какво са сълзите?

Искрици жива вода.

Прахолякът не храни душата.

Изворът на сърцето

В сърцето човек със сърце.

Сърце пълно с човек и сърце.
Сърцето..

уж(м)илване

                                               

Уникалните жени не търсят уникални мъже. Уникалните жени са си себедостатъчни.

Уникалните жени уж са добре.  Уникалните жени живеят на ужким.

Уникалните жени искат дявола в нощта. Уникалните жени търсят светец в живота.

Уникалните жени са умни и красиви. Уникалните жени са саркастични.

Уникалните жени са перфектни в калта. Уникалните жени изкарват пари.

Уникалните жени са лесно раними. Уникалните жени носят ками.

Уникалните жени обичат шоколад. Уникалните жени духат с чувства.

Уникалните жени са талантливи. Уникалните жени пишат като мъже.

Уникалните жени пушат и пият. Уникалните жени упражняват спорт докато го гледат.

Уникалните жени успяват винаги. Уникалните жени страдат когато успеят.

Уникалните жени са самотни. Уникалните жени не искат деца.

Уникалните жени пораждат света. Уникалните жени са жестоки към реалността.

Уникалните жени са състрадателни. Уникалните жени поглеждат отгоре.

Уникалните жени са лоши шофьори. Уникалните жени материализират мечтите си.

Уникалните жени носят обич.

Уникалните жени търсят обич.

Има мъже, които колекционират уникални жени.

Мъжете, които събират уникални жени са обикновени.

парфе за пацифисти

  В земята на демокрацията, където справедливо управлява „шут-ът”, огледалото на лалата е непонятно и справедливите луди думи- невъзможност. Спектакъл на мим в страна на слепци би имал по-голям успех. Това показва проучване на извънземните, наблюдаващи отгоре, несмеейки все още да влязат в контакт с Него.Триизмерността, която те заснемат и транслират, пресъздавам буквално.

    Послушници- истински наместници на вярата, обслужват едновременно и нуждите на хората за смирение, и потребностите на същите от извисяване. Културата и духовността са думи в ниско вибрационно ниво, а изповядващите ги често се намират в поза – „удобната прислужница”. Постоянно бликащият, единствен извор на мъдрост (глупост) се стоварва със силата на страхопочитаемост и присъдено нещо върху чакащи го в транс кафи и молещи се за благодата муу молци, давайки начало на реката на живота. В тази утопична  картина, излъчваща се по един лесно достъпен канал на космическата комична телевизия( КуКуТу), от небето винаги вали „истината и само истината” върху земя, която ражда единствите прогрес и просперитет във Вселената. „ Амин. Нека Космос да Ви е на помощ” са финалните надписи на шоуто.

    Древните книги говорят, че именно тук се случило Началото, а началото била музиката. Дофтасал тогава Орфея и я подхванал. След туй на гости на траките, които се кордисали по тези земи, се изреждали русоляви, ездачи, християни, бабаити, хаярсъзи, тевтонци, франкомани, братушки, че и истински индийски американци. Всички хапвали, пийвали, потаковали и онаковали. Харесвало им, ама как да не им ареса !?  Повечето останали. Каращисало се цялото, омесвали се парчетата в казана за гъста и вкусна лютеница за мазане на хубавата като порязаник почва. Случвалото се било добро и лошо. Станалото- бивало. Обаче отнейде, при това наскоро, по тез места се пръкнал „шут-ът”.

   Казват, оно е митологично животно, живородено от страх, в мерзост, по малка нужда и с простотия. Като всяка друга гадинка, първом пролазило в удобна среда-медийната в случая, дето го дундуркали с истинска манипулативна любов и възпитавали в строг култ по безсмъртие. Подчинявайки еволюцията за нуждите си, „шут-ът” пораствал ( в полюционните сънища и реално), добавяйки към първоначалните: „кофа за картофи” „маркуч”, „каратека”; „тенис ракета”; „бухалка”; „ генералски пагон”; и допълнително-задължителните : „ ножичка”;  „вграден преводач”; „увлажнител за лъжи”; „застопорен правомер”; „ръка на багер”; „сто метра синджир на парчета”; „крила на орел” ( трансформърса е безкраен), самопревръщайски се от блестящо многофункционално тяло-ножче в многорък Шива. Пардон, Буда. Или Тангра. Все в гъз. Ама за него, задника, подир малко. Многобройните аватари  на „шут-ът” в един и същ момент се появявали на екран, под земята, в детската градина, играели футбол, управлявали влак, правораздавали и шамарасовали. А Истинският пиел кафе с бог. Което се случвало където Оно пожелавало (сънувало).

  Герой-педераст, обикновен атакуващ гей, арахангел от Европа, жълта очилата дева, банда синьо-червени мартенички, ексгенерали, нашльокани братеци и други знайни и незнайни момичета и момчета, де на ужким, не на истина се опитвали да размътят благото блатце на „ шут-ът”, но той с лекота превключвал канала на моментите. Най- често в режим „ сладкодумно удобство”, по- рядко и в „меркантилна заплашителна строгост” . Мераклиите се ослушвали и вольо-невольо ставали  гастрольори в уникалното и постоянно представение на цирк  "Солей”- „ Пасти за народа” .

   Кое народъ не обича пасти, мммм??!. Тъпчело, тъпеело и дебилеело дупето, радвайки се на своята глава. Забравих да уточня, че „шут-ът” е избраната именно от гъза на организма  „палети с буркани лютеница”. глава  в тази приказка. Главата дала фаца на гъза. Оказало се, че да си гъз на „шут-ът” хич не лошо, дори достойно. „Достойните задници, шут ги не лови”, вежливо намигвала историята, а сам народът услужливо припявал „Хубаво дупе, добра ний главата”. „Най- голямо оро ще се вийе под таз мантра”, наредила чужда пророчица. Народът, ескюзми „дупарата”, след 364 дни добро похапване, обичал  да кенза обилно. Правил го навсякъде където можел, а тази година получил и обичайната промоция- допълнителен ден за аки. Веднъж в годината се случвал  „денят” нарочен и посочен от послушниците на „ шут-ът” за таковане на изтакованото. През другото време истината винаги ухаела на пролет.

   Хорът на народа, извън химните, тайно мечтаел( сол ла си мечтае),  един прелестен ден, някое малко, невзрачно дупе да порастей до необходимото, та да се превърне като какавида в пеперуда- от задник в „шут-ът” и въздигне в нова обична кратуна.

  Та после да нарита всички, па и времето, както оно си знае и пее :)

  

песен на мортиша

Кучета ни глозгали,

Кучките ни яли,

Душата и човека.

В сън-

Живота.

Бездушни се пробуждат

Сънуващият слънцепади-

Мечтател...

И Голгота.

Тогава....

По алеи

Кактусови.

Сърце,

Кап,

Капчици,

Копнежи.

Текила текуеро-

Кръв

С лимон

И сол.

Игра,

Небе на кръпки,

Деца в полето,

Слънца на пръти.

Извито време...,

Време-

Бол.

След кратък съм,

Отново път...

Ловесипед без рамка,

Без колела и спици,

Без фар в нощта.

Две сенки за зеници,

Прогнила плът,

Камбанка, 

Дзъннн без звук.

....прах в прахта..