островът

Много малкият остров лежеше в най-голямото сред няколкото езерца на най-големия остров в средата на огромното езеро, което приличаше на море - водите славещи се с морските кораби преди и днес надигаха големите морски вълни, а „морето насред континента“ бе свързано с останалите големи езера и истинското море посредством реки и канали. Големия остров се бе сдобил с малък град с пристанище, фар, два бара и един магазин зареждани от кораб веднъж седмично - щом и времето можеше – освен в сезоните на дългата сурова зима когато бурите зачестяваха и доставките бяха рядкост. Препитание даваха риболова, полетата с картофи и устойчивата на студ царевица. Местните рядко хващаха хидроплана към сушата с големите градове, не се вълнуваха особено от бейзбола, нито следяха хокея. Практикуваха си тяхната версия на петанг. Къщи се строяха предимно от дърво и пирони. Нетът се явяваше в единия бар и никой нямаше модерен телефон, но всички носеха пушка – на острова се срещаха мечки и вълци, една от дузината си карирани ризи, по чифт гумени ботуши, мустаци, или брада. Жените правеха изключение с последното. Бог може би също пиеше от царевично уиски и липсата на храм не бе проблем. Шерифът на острова нямаше работа, затова с пазача на фара се отдаваха на философски спорове и зяпане през телескопа на втория в търсене на непознати обекти из безкрая на космоса; и двамата бяха ергени, и двамата пишеха – дебелият шериф бе нещо като поет, а пазачът на фара, доста по-млад и пришълец, държеше в ръце сценарий за пилотка и на още няколко епизода за войната в югоизтока чрез живота на местно момиче- неговата майка. На пръв поглед напълно завършен, сценарият търпеше честите му корекции. Освен небето и думите, двамата мъже поделяха ласките на единствената жена на острова, която мразеше от сърце риболова, но в бара си, редом с бирата, тя приготвяше и предлагаше най-вкусните рибни топчета с билки в царевично брашно по целия север. 

Най-голямото сред вътрешните езера бе с диаметър около левга и останалите би било редно да се нарекат „локвите“ в сравнение с него. Островът разположен сред прозрачните му води бе с трудно достъпни стръмни брегове и бе мъчно проходим заради високите си тъмни дървета, пълзящите нагоре храсти и сплитащите ги в лабиринт диви лози. Освен на постоянните си обитатели- птици, паяци и мравки, къшеят суша даваше подслон и за две други същества- едра мечка и нормален човек. Мечката бе доплувала на островчето от острова и преплуваше разстоянието, за да ловува, като прекарваше и зимите в пещерата му далеч от събратята си. Мъжът се бе заселил първи. Имаше сал и въдица, не носеше пушка и не общуваше с никой (почти никой) при редките си посещения за провизии. Къщата му бе каменна, в една обща стая, с легло, маса, печка и огнище -  винаги бе добре почистено и пълно с дърва. Димящата навън лула често догонваше пушека от комина, сграбчваше го и потокът свята лудост се вливаше в облаците, или в мъглата. Случваше се човек и мечка да седят достатъчно близо един до друг на брега загледани в звездното море. Самотникът и странницата проявяваха неприсъщите за звяр и разум взаимно уважение към доброволното отшелничество и всеки по своему се радваше на другия и силно ценеше това присъствие на отсъствието. 

Малкият остров погледнат от горе, от небето, приличаше донякъде на сърце. Въображение не бе необходимо. На големия остров не се виждаха малки деца. Освен неколцина юноши, които идваха и помагаха на семействата си за риболова, но живееха и учеха на сушата. Последното местно хлапе се бе удавило преди седем години при инцидента с лодката, която се обърна. В края на октомври снегът прогонваше част от птиците и скриваше пътя, но вятърът, размотаваш се с  него спомняше старите песни, а спокойните следи в белите пътеки между къщите бяха току същите с първите диви дири по тази земя. Други тайни островът нямаше.