1.
Късметлия съм. Знам си го. Накъдето и както и да се
обърна и погледна- виждам реалност. Пиша щуротии, но все някой и някога ги зачита.
Звездите, под които съм роден, се подреждат по свещения, специален начин на три
месеца. В невисокосните години...
Малкият самолет кацна до мен. Перфектно свършена работа. На градския площад. Пред киното. Встрани от фонтана. Писателят, който слезе.. Познах го. Не беше Ричард Бах. Нито Ромен Гари. (Споменавам ги, защото те двамата и моят герой са страстни любители на небесната шир. Тримата управляват самолети с професионални книжки!) Полетът закъсняваше с има-няма седемдесет години. Мъжът бе смъкнал пилотските си очила. Свали капака, представи се- Антоан дьо Сент-Екзюпери и веднага попита за края на войната. Не си падам по историята, помня някои факти и затова пробвах набързото. Разказах му за атомните бомби. За разделението на Изток и Запад. За Стената. За Обединената Европа. Говорих малко по последните конфликти, за бежанците и тероризма.. Поздравих пешите патрули по центъра. Явно никой друг не виждаше самолета.
"Ти не си Малкият принц, нали?". Обясних на писателя, че не съм принц, че не съм и толкова малък и че с радост бих се запознал с неговия герой. Антоан, минахме на „ти“- говоря само български, но се разбирахме чудно- ме изгледа странно, с онова особено изражение- ще го помня винаги, с погледа, който кара и разумните да вярват: "Малкият принц не е герой, Миро. Той съществува и вече е пораснал . Винаги съм мислел, а дали ще го позная след време?"
Купих сладоледи. Седнахме на пейката. Около нас- хлебарки. Пейките висяха сами в трите равностойни картини: или валеше силен дъжд, или бе късно през нощта, или бяхме в ранния следобед на горещ, летен ден. Картините са само фон. Лесно се сменят.
- Хубав сладолед. Ти с какво се занимаваш?
- Опитвам се да пиша..
- И?- Антоан изяде по-бързо, да не кажа и по-лакомо, своята фунийка. Аз се смятам за шампион в тази област?!
- Рядко бивам разбран. Мисля..
- Явно мислиш много. Така не се пише. Може би усещаш къде бъркаш. Всяка история, каквато и да е, трябва да има свое си сърце. Сърцето пулсира. Смесва мисли и емоции. Няма ли сърце твоята история, би родила глухоням и сляп сюжет. Позволи на душата си да командва парада на думите.
- Антоан, можеш ли да ми нарисуваш сърце? Като твоето! И да ми го дадеш, да речем, за петнадесет години? Или поне за десет? Пет? Моля те, Антоан!- не помня защо и как се осмелих да изръся тази чутовно глуповата наглост.
- А ти какво ще направиш за мен, Миро?
- Ще напиша истинска, жива история, в която кацаш в родния ми град, говорим и ядем сладолед. Обещавам, че ще пазя сърцето ти и ще се грижа за него, Антоан!
Писателят се качи в самолета. Порови в раницата, скокна на земята и ми подаде един добре запазен лист.
- Писмо. До жената, която обичах. Така и не успях да го изпратя. Вероятно тя вече изживяла своя живот. Имала е деца, има и внуци... Прочети го . Ако ти хареса. Ще я потърсиш, нали?
Прибрах листа в моята раница. Сгънат в книгата.
- Обещавам, Антоан.
Мъжът ме потупа по рамото. Вдигна ципа на якето, пристегна шалчето, свали очилата върху очите си, постави ръкавиците, смъкна люка и вдигна палеца си.
Самолетът направи няколко лупинга над Камъка и се сля с посоката на Голямата мечка. Мушна се в дъждовния облак. Превърна се в слънчев лъч.
По пътя за дома прочетох писмото. Обичах и осъзнавах, че едва ли някога ще напиша нещо толкова.., толкова! Думите се криеха и не помагаха в случая… С обичта живеем всеки ден, но да я опишем (истински) можем само веднъж в живота.
Малкият самолет кацна до мен. Перфектно свършена работа. На градския площад. Пред киното. Встрани от фонтана. Писателят, който слезе.. Познах го. Не беше Ричард Бах. Нито Ромен Гари. (Споменавам ги, защото те двамата и моят герой са страстни любители на небесната шир. Тримата управляват самолети с професионални книжки!) Полетът закъсняваше с има-няма седемдесет години. Мъжът бе смъкнал пилотските си очила. Свали капака, представи се- Антоан дьо Сент-Екзюпери и веднага попита за края на войната. Не си падам по историята, помня някои факти и затова пробвах набързото. Разказах му за атомните бомби. За разделението на Изток и Запад. За Стената. За Обединената Европа. Говорих малко по последните конфликти, за бежанците и тероризма.. Поздравих пешите патрули по центъра. Явно никой друг не виждаше самолета.
"Ти не си Малкият принц, нали?". Обясних на писателя, че не съм принц, че не съм и толкова малък и че с радост бих се запознал с неговия герой. Антоан, минахме на „ти“- говоря само български, но се разбирахме чудно- ме изгледа странно, с онова особено изражение- ще го помня винаги, с погледа, който кара и разумните да вярват: "Малкият принц не е герой, Миро. Той съществува и вече е пораснал . Винаги съм мислел, а дали ще го позная след време?"
Купих сладоледи. Седнахме на пейката. Около нас- хлебарки. Пейките висяха сами в трите равностойни картини: или валеше силен дъжд, или бе късно през нощта, или бяхме в ранния следобед на горещ, летен ден. Картините са само фон. Лесно се сменят.
- Хубав сладолед. Ти с какво се занимаваш?
- Опитвам се да пиша..
- И?- Антоан изяде по-бързо, да не кажа и по-лакомо, своята фунийка. Аз се смятам за шампион в тази област?!
- Рядко бивам разбран. Мисля..
- Явно мислиш много. Така не се пише. Може би усещаш къде бъркаш. Всяка история, каквато и да е, трябва да има свое си сърце. Сърцето пулсира. Смесва мисли и емоции. Няма ли сърце твоята история, би родила глухоням и сляп сюжет. Позволи на душата си да командва парада на думите.
- Антоан, можеш ли да ми нарисуваш сърце? Като твоето! И да ми го дадеш, да речем, за петнадесет години? Или поне за десет? Пет? Моля те, Антоан!- не помня защо и как се осмелих да изръся тази чутовно глуповата наглост.
- А ти какво ще направиш за мен, Миро?
- Ще напиша истинска, жива история, в която кацаш в родния ми град, говорим и ядем сладолед. Обещавам, че ще пазя сърцето ти и ще се грижа за него, Антоан!
Писателят се качи в самолета. Порови в раницата, скокна на земята и ми подаде един добре запазен лист.
- Писмо. До жената, която обичах. Така и не успях да го изпратя. Вероятно тя вече изживяла своя живот. Имала е деца, има и внуци... Прочети го . Ако ти хареса. Ще я потърсиш, нали?
Прибрах листа в моята раница. Сгънат в книгата.
- Обещавам, Антоан.
Мъжът ме потупа по рамото. Вдигна ципа на якето, пристегна шалчето, свали очилата върху очите си, постави ръкавиците, смъкна люка и вдигна палеца си.
Самолетът направи няколко лупинга над Камъка и се сля с посоката на Голямата мечка. Мушна се в дъждовния облак. Превърна се в слънчев лъч.
По пътя за дома прочетох писмото. Обичах и осъзнавах, че едва ли някога ще напиша нещо толкова.., толкова! Думите се криеха и не помагаха в случая… С обичта живеем всеки ден, но да я опишем (истински) можем само веднъж в живота.
2.
Лятото обича хората. Както и те него.
"Имам си телевизора". Пръстите очертават екран в пространството
на нивото на очите; мъжът, седнал на високия половин бой бордюр, е с мръсни,
груби, но видимо силни, съдбоносни ръце."А ето я и спалнята ни",
продължава той, изляга се в тревата зад себе си и главата му аха-аха да опре
видимо уплашеното дърво. Същински лъмбъртов тип-брадата, карираната риза…
Липсва единствено брадва, тоест, страхът на дървото поне засега е
неоснователен.
Изходното от НДК ареа. Мъжът мяза на Ботев Казва "ние". Затова във върволицата затърсвам втория хъш- Левски. Едни луди за свободата. Бунтовник-добряк. С мисия в революцията на чувствата- множество неспирни заигравки и комплименти: "Шапката ви отива, мадам."; "Страхотна мацка, брато"; "Ще вечерята ли с мен, госпожо (към по-възрастната дама с кокера)"... Левски вероятно проси някъде за бирата за мача, или купува парче пица от разпродажбата на кофите.. Тълпите плуват в жегата. Кораби без екипаж, без пиратски флагове, мечти и надежда. Спускат се по "Витошка". Без плам и революционни песни. Метрото се строи ударно.
Нощта на топлите сенки. Алеко е оживявал и е подкарал забравен байк по забранената алея. Полицията е на крак и чопли семки.
"Вашето име?". "Щастливецът съм". "Гражданино, вие сте пиян и нарушавате закона. Затова моля да ни послед.. Чипева, Чипева. Някой е задигнал статуята на Бай Ганьо!?! Звънкай на колегите да видят за онези, скитниците, че мамата си трака!"
Утрото се прозява. На своята пейка, преди пробуждането на книгите, Пенчо и Петко обсъждат поредния Джулай. До тях, сгънат на кравай, кротко сънува дългокосият младеж пресрещнал изгрева. Тайфата му е по къщята. На Женския пазар. Пазарувам плодове с роса- купувам череши, кюстендилските хрущялки, евро и двадесет килото. До мен Ботев и Левски нагъват кашони за хартия и с любопитство чувам как обсъждат новата книга на Г.Г.
"Младеж, а знаеш ли, че вечерта някой е задигнал статуята на Алеко?! Серсемите му недни! Държавата закопаха, сега и с културата искат да приключат!"
"Лелче, може в дупката за метрото да се е скрил Щастливецът?! На тоя пек, по цял ден и то толкова навлечен, как да изкара чиляка!? Череши да ви почерпя? Вкусни са!"
Възрастната дама гледа все едно аз съм изтрещялката и ситно-ситно се дръпва встрани. Сипвам по шепа на хъшляците от черешите и хващам кривата права към гарата.
Изходното от НДК ареа. Мъжът мяза на Ботев Казва "ние". Затова във върволицата затърсвам втория хъш- Левски. Едни луди за свободата. Бунтовник-добряк. С мисия в революцията на чувствата- множество неспирни заигравки и комплименти: "Шапката ви отива, мадам."; "Страхотна мацка, брато"; "Ще вечерята ли с мен, госпожо (към по-възрастната дама с кокера)"... Левски вероятно проси някъде за бирата за мача, или купува парче пица от разпродажбата на кофите.. Тълпите плуват в жегата. Кораби без екипаж, без пиратски флагове, мечти и надежда. Спускат се по "Витошка". Без плам и революционни песни. Метрото се строи ударно.
Нощта на топлите сенки. Алеко е оживявал и е подкарал забравен байк по забранената алея. Полицията е на крак и чопли семки.
"Вашето име?". "Щастливецът съм". "Гражданино, вие сте пиян и нарушавате закона. Затова моля да ни послед.. Чипева, Чипева. Някой е задигнал статуята на Бай Ганьо!?! Звънкай на колегите да видят за онези, скитниците, че мамата си трака!"
Утрото се прозява. На своята пейка, преди пробуждането на книгите, Пенчо и Петко обсъждат поредния Джулай. До тях, сгънат на кравай, кротко сънува дългокосият младеж пресрещнал изгрева. Тайфата му е по къщята. На Женския пазар. Пазарувам плодове с роса- купувам череши, кюстендилските хрущялки, евро и двадесет килото. До мен Ботев и Левски нагъват кашони за хартия и с любопитство чувам как обсъждат новата книга на Г.Г.
"Младеж, а знаеш ли, че вечерта някой е задигнал статуята на Алеко?! Серсемите му недни! Държавата закопаха, сега и с културата искат да приключат!"
"Лелче, може в дупката за метрото да се е скрил Щастливецът?! На тоя пек, по цял ден и то толкова навлечен, как да изкара чиляка!? Череши да ви почерпя? Вкусни са!"
Възрастната дама гледа все едно аз съм изтрещялката и ситно-ситно се дръпва встрани. Сипвам по шепа на хъшляците от черешите и хващам кривата права към гарата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар