някои мои, чужди лица

Няма време

Нима по-малка
от цялата ни незначителост Земя
би утолила глада на
безкрайно тъмната анаконда?
На видимо-невидимата от нас Змия
която задушава и смила
планета подир планета
звезда след звезда и поглъща
божествената Вселена по пътя си?
Пътят е отведен до точката "край" и
аз докосвам началото

Познах те по очите ти- черни дупки са
ти ме прие. Повярва ми;
пропадам?!-лети!-потъване/и/то-изплувах
и видях в стомаха ти
и чух сърцето ти
и нито виждах
и нито чувах..
Защото, както тогава, и днес е никога
малкото- голямото и ти
ме превръщаш в нищо и всичко-
Пустотата

От тогава, когато времето се захвана
със своята опашка

**

Солта на Земята

Случайността обвърза Ключ Сол и Солница Зелда на плажа на Нареченските бани. Ключ Сол  ровичкаше за нотите потънали до дъното в двойната сода с лед, а Солница Зелда съвсем преднамерено изгуби ключа на Запорожеца си. Затова тя позволи- помоли- Ключ да я качи на моторетката и да я откара до хотелската й палатка- обитаваше втория дървен рафт. Мисля, че в края на тази история, или на друга подобна случка, им се роди плюшеното дете-играчка, което щяха да нарекат Слончето Джъмбо.

**

тъжни, кривите пръсти
стискат маска на дете-
клоунът без глас шепти
а маската се смее, смее

**

Нали

Али вървеше без "бай", или другите уважителни. Али „бързата мастика“ му викахме в кръчмата, но бе известен и като Али „мистиката“- никой не го бе виждал да работи за час поне и никой не знаеше отде идеха париците му за хляба и пиячката. Али не бе ням, чат-пат говореше, но отвореше ли вонящата си на анасон и на чесън джука, оттам политаха само вицовете, или мръснишки истории.

"Изровил е съкровището на пашата и сега ни се присмива. Само туй може да е!"

Така се кълняха кръчмарят Джонката и повечето иманяри от двете махали-нашата и турската, но никой от тях не посмя да го рекне в очите му, или да попита директно Али.

А Али умря както и живя- забързано и мистично.

Намерихме го сутринта преди Великден, сякаш бе седнал, до входа на заключената с години църква- тя и джамията, не че не се рушеше. Забил глава в острите колене, с роза на ревера, Али приличаше повече на заспал. В ръката си стискаше сребърно кръстче на ланец.

„Молел се е наместо синца ни“- бабите верно ревнаха. На стринките и кекавите лелки малко им трябваше и на минутата подхванаха млъвата.

Не знаехме годините му, но от уважение, и нали носихме страх от Господя, написахме на плочата на Али- 74 години. Но нямаше ни един бял косъм. Това поне помня със сигурност.