дните с копчета

Дни

Има дни. Като този, или онзи, или всеки друг подобен. Сякаш не са нищо особено, обаче в тях не бих могъл да повдигна неща по-тежки от спомените..
На моста съм към брега; мостовете са обратното на силното: "разделяй и владей". Топъл, февруарски път- същият днешен на забързаните закуски и мисли. Въртя педалите на велосипед, който е по-скоро детски, или дамски и търча, но сякаш и не бързам към плажа от най-бял пясък. Топъл сняг. Пудрата захар на мекиците от място отдалечено на хиляди морски мили, часовете полет, сънища за планини.. Или какво..безброй бели мечти постлани в приветливо одеало. Но по-топло ли е океанското бяло от шаренийката на родопската завивка? От топлия смях на изгубен приятел? Колите подминават. Босоногите облаци се прозяват. Вятърът е солен, мил и ужасно вкусен. Вълните скачат до небето подмамени от последните лунни лъчи. Не са играли на дама. Никога не са скачали и на ластик.. вълните бързат за нас. Обичат ли ни? Аз копнея по тях...
Лежа на претоплен от слънцето пясък. Водата е студена. Птиците крещят по рибите, които мълчаливо отлитат навътре. Голото време е парфюмирано с аромата на забравената Коледа и свирука познатата мелодия от бъдещ рожден ден.
Един делфин приближава брега. Показвам му книгата, която чета, а той ме разбира.. Ако трябва да избирам на кого да вярвам- Бог, или думите, бих избрал Бог.

Копчето

Копчетата бяха седефени, релефни, обичливи, но хладни. Най-долното се хвана за пръстена й. Заинати се по човешки, в ината си се дръпна до откат, изхвръкна като тапата коледно шампанско и падайки докосна ръба- търкулнато отдолу извървя пътя на светлината под матрака- сутрин, обед и тъга. Случваше се. Накрая, не че чувстваше умора, копчето се строполи в прахоляка навалял под леглото, за да се озове под нейното (и тяхното си) по-вдлъбнато място.
Жената бавничко закопчаваше копчетата му и гледаше в големите кафеви очи. Искаше й се самолетите прелитащи над града, ако можеха- само да поискаха, те можеха- да се промушат през някой илик до приземяване в загриженост. Нефантазията колекционираше реалнсстта.
Мъжът обличаше ризата едва за втори път; светлосиньо, фини, почти невидими, зелени линии. Ръката на продавачката в магазина за костюми и ризи тогава и се стори близка- майка й имаше същите пръсти и линиите на животите им сякаш си приличаха. Преплитаха? Не заговори индийката. Скръбта мълчеше. Плати, загърби миналото си и таксито я откара при неговото парти.
На летището докосна яката, оправи възела на вратовръзката му- встрани, нагоре и пак встрани, целуна без да поглежда- да вижда дори не искаше и обърна гръб на сълзите, на уморите.. Дъждът се грижеше..
Попадна на копчето на втората година. Наемателите си тръгваха. Тя чистеше. Постави го в джоба си. При другите непотребни неща. Закопча жилетката догоре. Пролетта се случи студена.