талантливото момче

Предрекоха на момчето бляскаво бъдеще. Детството му бяха рисуването и "другото".

Тригодишният Иван Гогов вдигна пръчката от Земята с лявата си ръка и сякаш обладан от стар майстор буквално премести добичето на комшиите в калта на сивата, с плесен в основите си къща: "Вижте го, вижте го, то мърда, живо е!", "Ваньо е гений!!", "На тати, момчето". Въпреки притоците радост животът отричаше своята одухотвореност; първата глътка светлина притъмня ведно със заличеното от босите крачета Сътворение. Дали "малачето" и за в бъдеще успешно щеше да противостои на масовия възторг? И как едно  съвсем различно дете би избягало задължителното споделяне на тясната до удобства кочина?! Сезонът на отговорите се настаняваше в двора, а Иван рисуваше като улав. С пръсти, с клечки, метлата, ръждивия пирон, дръжките на инструменти.., по земята, на пода, върху стените и мебелите. Забравил молива, за четката, изгубил пастелите, момчето обричаше на движение контурите на селската фауна и дори забил носа в листа, хартията с мъка би изкопирала негова, или друга човешка емоция. Съвсем наскоро, по RTL, швейцарската галеристка Антоанел Жорди обяви, че е напълно възможно именно тя да притежава "Младият Гогов". "Възрастна жена, вероятно прабаба... Негов първи братовчед я продаваше в Германия". От намеците с неопределена форма се прокрадва онази видима граница между "желаното" и "фантазиите", която временен съюз от двете думи с готовност би заличил на чаша хубаво вино, или малцово. Вярвам. Малкото черно-бели снимки- направени с бащиния "Зенит", лежаха по семейните албуми. Скицникът може би сънуваше и Слънцето в дълбоката ракла. Солидни причини следваха тайната в желанието на фамилията да не предоставя, или продава творбите. Превключих канала.

Луничавият Иван смайваше освен с таланта, и с нисък ръст, сприхавост, по-подходяща за котешки нрав, или възрастен професор и с не по детски щурите постъпки (за белите след малко). Две краткости относно височината. Споменатият братовчед играеше баскет забит в центъра. Лея редовно рецитираше на един дъх: "Станах капитан на силния отбор по волейбол в началото на втори курс, защото бях поне една глава над останалите", сякаш го дължеше на ума си, или на възприятията му. Веднага след смъртта на тъжния скулптор, тя заобича с цялата болка от липсата детето, в което преоткриваше косата, орловия нос и талантливите пръсти. Отсъствието бе смачкало до топки двете хартиени души. Гогините очи отвориха и бездната, а пълзящият ужас принуди една добра, религиозна и силна жена да търси и намира скривалище за погледите на своя шестгодишен син. "Ти си като братче на Рижомир, носиш лошото в сърцето, момчето ми." Бабата сгреши и с другото- "грозното ни патенце"; влажните пръсти се опитаха да склопят вълните на перчема в покой, но на мига нещо щракна и мантата й лумна. За Ванката, мирисът на бензиновата хрумка се проясни след неуспеха с рижата котешка опашка, огънят пък, лесно се съгласи да следва новия си приятел в игрите. Когато копчето на телевизора изневиделица захвърли дядо Пеня в леглото, едва ли и Гогови очакваха заключението на техника от комуналното- "Пипала е опитна ръка, казвам Ви, пазете се". Връх на първичното, или демонично за потърпевшите, бе кратката новина появила се едновременно във всекидневния официоз на Партията и по първата от двете програми на Българската национална телевизия (случаят с подкарания пълен училищен автобус от двора на основното училище към мегданя), защото кой би вързал с общ конец "бягство" на мечката от зоопарка и дете?! Навършилият десет Иван, пиейки сутрешното мляко после нощта на Голямата Луна, внезапно заяви- "писна ми", усмихна се, самоволно напусна класа и забрави за учебните заведения в страната. По този начин всеобщото доволство от възпитатели и питомци си отдъхваше с възвърнати юзди и наочници за сметка на проблясъците. Тъмната страна си имаше своята тъмна стаичка... и предвидливо складираните въглени за рисуването на черни ангели. Заключваха ли го, бе по изключение, като максималното наказание. Никога обаче не посмяха да набият, или поне да ударят детето Иван. Заминаването му, което съвпадна по време с изчезването на Даниела Хаджийска, не изненада. За момичето се носеше мълва, че упражнява друг древен (но грозния) занаят. Лея преглътна с чаша вода красиво написаното от дясната ръка на сина си кратко обяснение. Липсваха изтърканият син сак "адидас", плюс малка част негови дрехи.

Първото нямо писмо се получи след около пет-шест месеца. Той, или някой непознат бе снимал рисунката на младото женско лице с африкански черти. И толкоз. Снимките на света се трупаха като мълчалив пустинен сняг, до десетината сантиметра независимо от сезона. Единствено лицата, ведно с пликовете, все едно бяха чашите за чай и подложките в секцията с витрината наплюнчена от мухи, попадаха в червения класьор. Останалото долиташе към беззъбия кашон. Завари го в пребоядисаната с бледа охра стара къща; смъртта отдавна бе прибрала на спокойното свекъра и свекървата. Влезе с торбите, той пиеше мляко от хладилника и гледаше сателита с епизод от сериала. "Блейк ли те телепортирва, беглецо?!", Лея прегърна топло сина си. Петнадесетгодишното мълчание.  Тя- навършила петдесет и една с посивели коси, той почти на тридесет и две. Следваха смътни обяснения на бродник. Иван Гогов си пожела работа и започна към кооперацията.

Някой от последвалите дни заметна плаща и открехна арената на ада за Земята.
- Ти ли я уби?!- на гласът, треперещ в невидимия спектър, бе нужна минута да обходи гаража, за да добие скоростта на стрела, която щеше да пробие хрущяла на ушната мида. Пяната се стичаше по долната устна и брадичката.
- Висок съм сто шестдесет и два сантиметра. Не пуша, но нямам ни един здрав зъб..
- Ти си го направил, копеле!
Хаджийски се засили, наведен, с глава към гърдите и Иван се приземи в ламарината. Паднал, Гогов вдигна ръце, после се изправи и сякаш облегнат на сянката си повтори ехидно усмивката, която побъркваше човеци и други зверове.
- Чичо Яворе, прав си, дъщеря ти беше страхотно курве, оправял съм я за кинти, но не съм убиец. Бог ми е свидетел.
Пръстите му се опитваха да допълнят. Нямаха думата.
Тежък чук едва не зашемети родените без време метални ноти по пътеката към глухия под. Някакви сантиметри го разделиха от ухото.
- Махай се.., махааай се..
Иван Гогов избра по-дебела тел от тезгяха и прошепна на линиите скрити под пластове лица и болка. Работниците с клечки между зъбите шумно плюеха остатъците храна върху появилите се на входа след пролетния вятър слънчогледи.

Не познавам лично Жорди, но тя едва ли ни лъжеше- разумът е рамката, която побира живота. Лея и Иван си приличат най-много по зеленото в пъстрите си очи.

Бикът плачеше мъртъв.