плачещият мъж

"Къде отива твърдостта? В какво се превръща волята ми? Имат ли свой живот идеите?" Вмъквайки се зад решетката на златото той търсеше отговор и на още нещо- "Аз душата ли съм, или единствено нейна сянка?" Общувал бе с достатъчно на брой сенки, техният свят му се видя прекалено скучен. Матрицата на триизмерността все още го измъчваше, държейки материалното му проявление в три, от общо единадесетте си безсмъртни хватки. Това е тайната.
Плака няколко поредни години. Статистическият институт записваше всеки ден след сто и осмия, но той помнеше локвите, прогизналите си чорапи и бутилките, които се продаваха като сувенири и чрез които финансира опитите за лечение. Върна се след страхотно море, по- черен от съквартиранта си, негър от Ангола, и проля първите сълзи заради котето. Мразеше котките, пикаеха навсякъде, миришеха и не отговаряха на имената си. Сестра му имаше персийка. Веднъж го ухапа по ръката, защото седна до нея на дивана, взе дистанционното и смени канала. Тя, не котката. Слезе от метрото, малкото коте скимтеше само пред блока. Анголецът правеше своите буламачи сложил престилка и клоунската му шапка, а той ревеше. След полунощ сякаш поутихна, но тогава излъчиха някаква поредица за най-отровните змии по Дискавъри, той ревна с пълно гърло и отпуши безконечния водопад. Негърът се изнесе на първата седмица. Тогава се появи сестра му. Персийката я нямаше. Имаше сблъсък между нея и  камион с антена на детската площадка. Пощуря и се запиля. Сестрата, казваше се Петя, изработваше мебели от пресовани животински и растителни отпадъци. Плоскостите внасяха от Индия, печелеха със съдружника си доста добре. Определяше се като доминираща лесбийка; майка им, заварчик по професия, биеше всеки мъж, който обичаше, а Петя, като по- голямата с няколко дена, никога не прощаваше на брат си. В края на първия месец се превърна на албинос и хлипове. Цветните локви пред телевизора, в кухнята, в гаража, плачеше дори и на сън, скоро избеляха. Загубиха даже специфичния си човешки аромат. Сега приличаха на блудкавата лятна роса в планината. Не напусна работа, защото нищо и не работеше, ако не се броят опитите да рисува след кратка актьорска кариера. Участва в реклама на застрахователна компания, беше мим, който се опитва да спре без думи, с усмивката на ръцете, движещ се назаден камион. Психолозите се отказваха един след друг. Пушеха цигарите си и вдигаха ръце към небесата. Един следобед, сякаш от нищото, се появи майка им. Висока колкото него, тя видя червените очи, зашлеви го силно, хвана мраморните ръце- той се усмихна през сълзи, обърна се, сякаш да заплаче, и тръгна, тръгна. Във входа на кооперацията прегърна Петенка, която тъкмо се прибираше от кино след новия филм на Сокуров. "Пазете се" бяха единствените й думи. Всъщност цитираше съпруга си, бащата на Петя и Самуил, който почина в болницата след нелеп инцидент с  камион в Западна Африка. Близнаците тогава пътуваха за първи път на самолет заедно с ковчега на борда. Майка им предвидливо ги бе приспала, пренесе ги с двете си ръце при прекачването, а на летище София ги разбуди със шамари.
- Сами, тръгвам си!
- Добре.
Екипите от учени също си тръгваха след месец- два. Не намираха нищо интересно. Всеки ден по света изчезваха хора, процесът просто се случваше по- бавно и много ревливо. Изпробва всички видове световни и лунни диети. Отказа се и се върна към традиционния си ритъм  "каквото има в хладилника".  Поръчваше често храна, но от различни места, защото се срамуваше от сълзите си. Плачеше когато му ставаше, плачеше когато свършваше сам. Плачеше, дори когато сърцето му побеждаваше на щастлив бадминтон разума. На втората година стана прозрачен. Прозрачни бяха и органите му. Не беше невидим, по- скоро прозоречен, доколкото плътта може да се сравнява със стъкло. Прочете всичко за водата, пиеше сълзите, опита урината си. Все същия нехимичен вкус. Религииозните общности не го приеха- не носеше надежда, съответно и вярата липсваше...
- Стоп!
- Защо стоп?
- Спал съм със сестра ти, а твърдиш, че е лесбийка!?
- Не ти вярвам, но и така да е, това не променя историята!
- Няма да ти повярват, хората търсят истински, логични неща. И къде е хуморът в нея? Как се разбира, че се шегуваш?
- Но ти се смееш.
- Смея се, защото сме приятели. Камионите ми идват прекалено Стивън Кингски, изчезването е по Бредбъри, а и стилът..Прекалено си ти, приличаш много на себе си.
- А на кого да приличам по дяволите?!?
- Ама никакъв те няма.
- Добре, да пием бира в парка.
- С пица?
- С пица, но без уливки. На червено съм , и хич да не чувам, че понеже съм светофар..., зеленото липсва, куцука на един крака, ей тъй, "куцук- куцук",  но на съседна за мен улица..
- Ще го допишеш ли?
- Не. Скучно е да си толкова близък със сянката си.
- Ти си луд човече, нима не съм истински?!
(много кратка сцена на насилие )
- Шамарът не противоречи на илюзията, търсим логиката, нали тъй? Хайде, че май и аз огладня`ам. Клокотнишките водопади са в стомаха ми. Дигай гълъбите.