Марианската падина ме бе присъединила към групата „Бездни, пропасти и дупки“. Надникнах- в дупките, в себе си. Хванах вярата за опашката. Изкатерих науката. И се измъкнах. Отписах се от групата.
Не членувам в групи. Трева и вода има навсякъде.
Никой не е ме питал, искам ли да съм: българин, чавдарче, пионерче, комсомолец, войник, работник, фен, партиец.. Достатъчно ми е в аквариума. Клетката на собственото ми тяло.
На изток гранича с лудостта. На север е детството. Ревнувам единствено от себе си. Навътре е сърцето. Извън, като врата, смъртта.
Обичам живота. С разума сме в едно. И съм най-големия егоист. Сам „изяждам“ цялата - своя и чужда - болка. Свит до семката превръщам болката в капките светлина, която се стича. Другите пият. Всички пият жадно и после ме обвиняват – „Не ставаш!“. Не си правилно-социално-материален. Не си принципен, не си добър човек. Мързелив си. Завиждаш. И изобщо що за човек си?
Казах ли го ясно? Обичам живота.
Честно. Опитвам се. Работя. Изкарвам колкото-толкова пари. Снимам. Пиша. Ходя. Споделям. Протягам ръце. Прегръщам. Целувам. Част от цялото съм. Играя играта. Защото, нали разумът. И другите. Хора сме. Човек съм. Опитвам се. Събуждам се. И изчезвам.
„Не се прави на интересен“. На какво да се правя? Нали съм направен. От кал и дух. Нали съм илюзия. Накъде повече.От кого повече? И защо? Имам всичко. Обичта е. Жив съм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар