идентичността на илюзията

                                                    илюзии

                                                                             

                                                    и Бог създаде водата
                                                    по свой образ
                                                    и по свое подобие
                                                    и то бе всичкото
                                                    което стори-
                                                    нужното за всичкото

 
                                                                                

В ъгъла, под метър високата пешеходна площадка-алея между двата входа- нашия и "д", върху купчината мръсен сняг, една гугутка кълве захвърлен хляб, а черно-бялата настръхнала котка я дебне от плочника; за отбелязване, че и двете животинки са доволни охранени.

Забавям ход по стъпалата, спирам, гледам минута, гугутката литва очаквано и без предупреждение. Продължавам към съседния вход, хищникът ме заобикаля, скача, приближава къшея и почва онова типично душене.

Не се обръщам повече, защото знам, че хлябът не ще получи одобрение, шарената гугутка вече е кацнала на покрива, а тихата нинджа ще се шмугне под кола на някой клиент на очната клиника разположена в блока, или евентуално под кола на туземец.

Следвам невидимата за мен, своя депресия, която в естеството си е без сянка. Тя не търчи. И аз за къде да бързам?

Какъв е смисълът да бъдеш добър? Какъв е смисълът да бъдеш?

Тялото, моето собствено тяло, ми /по/иска виза. "За границите отвъд смисъла", казва ми. Които ще пресека, за да стигна в дълбочина. Корените си. Душата си. Не знам за душата, но плувам по вените си- пълноводните тъмни реки, вливащи се в двата океана- разум и бъдеще. Бог е лодката, и лодкаря, и веслата. Не вярвам в/на Бог.

Няма нищо мистично в сърцето. Измамният зар. Хвърляш го. Пада се винаги: „Обич.“ Сърцето е камък. Част от астероида, изпаднал от Космоса, в кладенеца на лудостта. „Пляс“. Сякаш бе вчера, когато болката събра своята одежда- прашинките пясък на светата пустиня и облече в тях водата. Лудостта и Разумът. Брат и сестра. Възкачили се на трона. Кой е наследникът? Бог! Детето на тази греховна любов.

Отхапвам плода. Себе си ям. Изплювам семките. Сдъвквам семките. Корените, които някога ще бъда, вече растат. Корените, които винаги сме. Корените смърдят на смърт. И ухаят на невинност. Бебешката невинност. Аромат, по който въздиша всяка пролет. Ароматът, в който всяка целувка е влюбена.

Хората са трохите. Ята черни гарвани- смъртите долитат от хаоса. Съзиданието кълве от Твореца. Хората сме хляба, с който се храним бъдещето. Хляб и вода. Тялото и душата. Енергията се плиска. Моето тяло крачи. Краката ми отвеждат в сънищата всяка будна частица. Доброто пълзи в сянката на трона. Детето- Бог го гони. Играта на гоненица. Хваща го и го пуска. Хваща го и го пуска. Хваща го и го..

Змиите. Двете. Преплетени в едно. Рисуват времето. Децата /пре/рисуват своите родители. Огледало в огледало в огледало… Огледалното. Огромните трохи поглъщат птиците. Морето Страх, в което се вливат вени, аорти, сънища, бои, цветове, звуци и истории. Морето Обич. Същото е.

Саркасизъм. Нищо общо с расизма, с теб (и с мен)

Шахматисти. С белите фигури играе веганът А. Х, а с афроамериканците, с черните, с негрите, с бежанците, с емигрантите..

Дядото се тътреше пряко своите „100", а други двама старци го подпираха, за да не падне. Тримата се движеха в парка със скоростта на пълзящите четки за зъби. При масата за тенис мъжът избута ескорта, съблече нацистката униформа, взе хилката от момичето, с което бях и играта доби друго измерение.. Броях. Навеждах се. Броях.. Дядката би и се изхили доста гадно с беззъбата си усмивка. Старците се поеха с пътя си и времето заглъхна.

Сменяш картина на стената с часовник- замени и стената със свободното пространство. 

Истинските стихове и картините (и рисунките) носят душа. Всяка молба има и душа, и сърце. Така съм чувал да казва празнотата.

Идентичности: хора без сянка- личности без профил. Същото е

Поканих Бог. Вкъщи. Беше черен. Беше жена. На чай, той (тя) друго не пие. Аз си сипах уиски.

Рече да не се надявам. Видимо се притесних. Питам я (го):

- Нещо чаят ли?

Бог си сипа. Чукнахме се. Пихме до дъно.

- Не го мисли.

И си тръгна.

Какво има да му мисля? Всеки си знае работите.

Краят е за цитатите, по памет естествено:

"Истината е някъде там". Къде е там? Истината е тук. Не "тук и сега". Само тук.

"Ланголиерите се хранят с миналото ни". Кой погълна бъдещето? Празнота преди нас. Пустотата, която следва.

"Совите не са това, което са". И бухалите не са. Синята птица пърха. Щастието е отрова, която убива дните. Ден по ден.

"Алиса, последвай ме". Към утробата. На звездите.

                                                       рисунка: Пол Клее

Истинските стихове носят душа. А всяка молба има душа и сърце. Така съм чувал да казват.