сряда, 21 октомври 2015 г.

петте хапки щастие в купичката на уличния разказвач скитащ се по чуждите места и своите брегове



  
Човек, трета ръка живот

Куката потъваше с бързината и ловкостта, които можеха да се видят единствено в сцена от моноспектакъла на копие в ръката на полинизийски рибар: находките следваха една след друга. Мъжът, който не спадаше към пиратската гилдия, приличаше на бесен глист с ушанка на главата, обут в кално-зелени, гумени ботуши. Не виждах лицето- само обратната страна, или бледожълтия гръб на якето, но пръстите му- те омагьосваха, знаех, биха постигали злобата от ноктите на хищна птица- толкова дълги и остри бяха пръстите. Както думите впрочем. Изровил дънките, той се завъртя. Стоях встрани от контейнера, но все пак доволно близо- крачех напред-назад във времето и по ръба на кръга с радиус три метра, три години и три живота и епицентър астероида. Клошарят премери талията в лакътя си, внимателно провери всеки ръб, шевовете, за дупки и скъсано, закопча и разкопча копчетата поне на три пъти, накрая подуши дънките като псето от детството и с доволство ги напъха в окъсания си самар „Младост“. Пристегнал сопата с куката към раницата, щастливецът запраши напред към следващия уличен мол.






Опитност 

Общуваме чрез тишина. Тя говори. Ти правиш чай. Аз мълча.





Изповедалня

Отвън изглеждаше 
обидно малка. Така вътрето се усещаше като влизане в „дядовата ръкавица“, но без приказните герои, все пак преживяването бе интимно. В двете помещения- тоалетната с душ и мястото със затъмнено отвън прозорче, човек имаше възможността да се почисти- външно и вътрешно, като се изкъпе и остане насаме със своя бог за молитвата, или просто за разговор; монтираната техника предоставяше допълнителни опции: получаване на видеозапис, снимки, или разпечатка на думите- файловете се триеха автоматично с момента на напускане. Първите няколко кабинки в столицата по "Програмата“ бяха платени,  символичното- новата монета от „два лева“, или равностойността в бели и/или жълти стотинки. Съвсем скоро „изповедалните“- така журналистите нарекоха КЗЕЛИДН*, бе и по-кратко- се пръкнаха по кръстовищата на по-големите булеварди. Имаше ги и във всеки квартал, дори в по-новите, бяха напълно безплатни и на практика ограничения за времето на ползването им не съществуваше.

*КЗЕЛИДН- кабина за естествени, лични и духовни нужди






Пробуждане

Червеното събуди оранжевото. Оранжевото жълтото. Жълтото зеленото. Зеленото синьото. Синьото индигото. Индигото виолетовото. Виолетовото червеното на дъгата, която вечно попадаше в чуждите сънища.






Крачещият есенен парк

Замислен, паркът крачеше покрай дърветата. Поривът на вятъра, който го превари тичешком, подгони купчинката. Под напора потокът листа се разпиля до звуците на любима мелодия от цветове и паркът махна с ръка в друга посока- тази на нищото, с усмивка на забравен клоун. Последваха нови девет бавни крачки, а към същността му вече тичаха групичката шарено-щастливи щърбулчета от ЦДГ "Звънче", които моментално му прехвърлиха вируса на детството. Децата продължиха със заразяването на света. Паркът седна и седя без време на пейка обградена от мислите, любопитните облаци и мравките на светлината. Заваля, но първо бе Слънцето, после и капките дъжд. По пътя към следобедната дрямка паркът се спря пред дървото със стъбло накичено с множество „очи на Буда“. Очите намигаха едно след друго.







Няма коментари:

Публикуване на коментар