коледен дух

„погледнем ли всички (нагоре), все някой ще види“

Елвис гледаше отгоре.
Рисувах с метла, която предпочитах пред „духалката“. Духалките омитат листата твърде бързичко, а на мен плащаха за час работа в хотела. Получаваше се средната абстрактност между задължението, акула от залива на Пенсакола и Ум, жълтия, а не белия, заради листата, делфин, или модернизъм в три мои метра дължина. „Инч Хай“- дребен чиляк, реднекс и добър супервайзър, роден в ранчо на границата между Флорида и Алабама обаче дофтаса откъм фронтдеска, погледна рибата и подвикна обичайното си да побързаме. Елвис смигна с вдигнат пръст от терасата. Творбата се харесваше и на двамата. Сигурен бях. Сметох изкуството в купчинка.

Елвис, набит и тромав негър, син на Фелиша (господарка на чистотата в хотела), в моя ръст и години, но доста по- як, с ужасно бели зъби, ходеше тромаво, винаги изсулен с два номера отгоре и затова държеше гащите си, дори когато тикаше количката с чаршафи, кърпи, препарати и четки. Другата му работа, освен чистене на стаи, бе в магазин за дискове с музика и филми, но основните приходи за многобройната си челяд вероятно докарваше от дребните гешефти с пиратски продукти и малките дози марихуана, която предлагаше на всички братя. Без мен разбира се. Веднъж получих неочаквана покана от „шефчето“ Гери да посетя по повод друг празник родното му място- ранчото, със съпругата ми и така попаднах на майчината колекция от Дядо Коледовци/Мразовци и всякакви светещи, танцуващи, лежащи и подскачащи- при наличието на годни батерии- коледни кукли и играчки, достойна за британски, или поне съветски музей. Повечето роднини и приятели пушеха от „веселата тревица“. Самата майка бе абсолютното добродушно хахо.

Снежният човек забеляза кучето.
Бяха го кръстили Флорида. Смешно име за снежен човек, но едно от децата имаше роднини в южния щат отвъд океана, получаваше колети по Коледа, на всичко отгоре беше и най- голямото сред тайфата и се чуваше неговият глас. Кучето бе уморено. Знаеше, че умира и похапваше за последно от снега. Избяга от къщата, защото вече не можеше да гледа тъжните очи на господаря и добър приятел. Елата на двора, облечена в светлина, самовлюбено и на висок глас започна да рецитира стиховете, които бе чула от Луната. Снежният човек се прекръсти. Животното се усмихна и легна в снега.
- Страх ли ти е?
- Не- отвърна просто кучето и предъвка снежинките, който притъпяваха усилващата се болка. Валеше.- Живях добре. Страхът идва от самотата.
- Мисля, че тя е самотна- снежният човек погледна към елхата, която побърза да скрие очите си.
- Но пък е толкова красива и затова радва всички.
- Да се поразходим, а?
- Добре- кучето се изправи на крака.

Коледният дух бе изпратил по прозорците на селото уникални картички, като нито една от тях не повтаряше другите. Мъжът не посегна към своята. Като опитен ловец за него не бе трудно да проследи следите в снега- стопяваха се около снежния човек. Той издърпа кабела, лампите, звездата и електрическите свещи загаснаха и елхата замря. Поне за през деня. Голямото куче спеше в тишина и грубите ръце обгърнаха топлината за последно. От най- близкия комин гласът на Елвис припомняше стара коледна песен. Бандата деца се зададоха по бялата уличка подавайки си един през друг облеченото в голяма вълнена ръкавица смешно пале, шумно споделяха и другите свои подаръци и забързаха към пързалката пред погледа на Флорида, който не бе удостоен с грам внимание.

Снегът бе спрял, но все поглеждаше надолу.