да (не)убиваш присмехулници

"Най-великото и най-трудно пътешествие е навътре, до собствената ни същност"

„Присмехулникът е безобидна птица. Само пее весели песни. Не цапа, не гнезди в чужди гнезда, не досажда. Грях е да затриеш присмехулник.“, Харпър Ли

Изпусната от дебелите пръсти, саздърмата потъна в Мексиканския залив без особени претенции към вида на рибата, чиято храна се очертаваше да бъде. Бузестата млада жена чу пльокването, ядоса се- въпреки останалата пастърмата в куфара- и препълни чинията за закуска с бъркани яйца, лютиви наденички и няколко големи лъжици прясна салата, грабна безплатната сутрешна маргарита от бара, избута децата пред вратата и доволно докопа шезлонг на втора палуба, направо пред плиткия басейн; не умееше да плува, но се плацикаше с кеф. Денят бе хубав- слънце, ситни вълни и тото-милионерката (по Коледа винаги стават чудеса!) се наслаждаваше на пътуването си до Карибите. Кунка Крумова, плетачка в родния Тополовград, споделяше с майка си двустайна панелка и мечтаеше като всеки млад човек за приключения. Това бе първото й излизане навън, и то какво- презокеански полет, последван от внимателно подбран, десетдневен круиз!! Единственото и притеснение бяха айсбергите, защото бе плакала многократно по „Титаник“. Неин близък приятел обаче я успокои, че ледените блокчета в тези морета са от питиета на пасажерите и почти успя да я обгърне на изпращане с инак големите, мъжки ръце. Нейде по обяд г-ца Крумова се понадигна, глътна питието подадено й от мургавия усмихнат младеж, подписа се- без бакшиш, с поклащане достигна задната част на палубата, наведе се, нещо внезапно подхвърли масивното туловище и Кунка цопна за милисекунда в морето. Никой не извика: „Човек зад борда!!!“, защото нямаше кой да види случилото се. Почти всички пасажери бяха вперили погледи към кърмата- корабът, като добре подострен нож, се надигаше и разрязваше една прелестно-голяма сметанова вълна.

Часовникът се прозина дванадесет пъти и аз през глава и ръце побързах да отворя вратата, а на прага ми що?!, застанала бе възпълничка дама с коса. Шашнах се, много ясно, все пак чаках читавата „нова“. Опитах да хлопна, но тя подложи сечивото и ревна, че била истинската Нова година и къде съм бил виждал нейни снимки, или картини с Годината, та да си позволявам да я бъркам със Смъртта?! Аз за „онаявицата“ въобще не мисля, но за какво ми е подобна година? Тя хлипаше, редеше сополи, смилих се по човешки и я пуснах в коридора. Единствената оцеляла муха от есента- прекрасният ми домашен любимец- я погледна стреснато, а свещите запалени с обич онемяха. "Гладна съм", каза тя и забръса с ръкав фейса си. Знам че си, ама да не беше губила сърпа и уменията, можеше и да ожънеш- жито, после брашно, да омесиш хляб. Капиш? И що мъкнеш тази коса?! "Мога да те подстрижа с нея!" Очите й светнаха в тюркоазено, на мен капачките на коленете ми хвръкнаха от умиление и от устата ми се очакваше потичането на шампанското. Отворих й консерва риба в срока на годност, отчупих парче от баницата, тя седна на пода и започва да намила. Мухата припада. Клечките за уши се изнизаха от кутията, свързаха се според сезона в сюрреалистична скулптура и започнаха да правят изкуствено дишане. На мухата, до „бззз“. Годината плюскаше невъзмутимо. На вратата ми пак се позвъни..

Бог си купи билет, за да се качи на „пътника“ в последния ден на линията. Седна в студеното купе и запали цигарата свита с евтин, домашен тютюн. Теснолинейката се влачеше през дефилето. Закрилите своите лица се изправиха и креснаха пред всички: "Къде е Бог?“ А той вдигна ръка и цигареният дим успя да погледне зимата в лицето й. Закрилите своите лица го приближиха и му показаха своите ръце- държаха пистолети, ябълки и чаши. Влакът се клатушна, но толкова, че уплаши само сърната с големите влажни очи и тя хукна по склона. Бог отвори очи и погледна открилите своите лица.

Хепи енд. Вали неповторимост, с условност за промяна, а времето е запад, изтокозапад. „Всепомитащата терористична заплаха“ се сблъсква с „непоклатимия рак“ в едва прохождаща, нечовешка логика. Цивилизацията похапва пресни омари в американско, парижко, токийско кафе и пие вода от разтопен айсберг. Кунка, която се държи като балон във водата, доплува до чужд бряг, звучно тегли „една“ на приключенията и яхва сърната с големите тъжни очипо пътя към родния Тополовград. Някъде във всичкото Бог хвърля огризките от ябълката, чупи молива ми и спира времето. Засега.