надписът

Имало едно време един прастар Надпис, по- стар от всички букви и от цялата позната и забравена писменост. Наричали го вълшебен, защото човек на какъвто и език да говорел, от която и част на света да идвал, каквато и вяра да изповядвал, винаги го прочитал. Написаното разбирали и част от животните. Надписът се пазел в отделна стая на иначе неголямата селска къщурка и за него отговарял най- малкият член на семейството. Грижата била лесна. Детето трябвало само добре да почиства Надписа от прахта и досадните гъби.
Случило се близо да къщурката да замръкне човек, който не бил и чувал за чудото. Поканили го домакините, нагостили го, разпитвали надълго и нашироко откъде е и за къде пътува, с какво се занимава и съвсем естествено решили да му покажат Надписа. Гостенинът си сложил очилата, прочел внимателно веднъж, после втори път, върнал ги в кожения калъф, а него поставил в пътната чанта до леглото и усмихнато заявил, че вече иска да полегне, защото го чака много, много път. Момичето, което духнало прахта от Надписа и загасило всички лампи, не успяло да мигне цяла нощ. На сутринта то се сбогувало с бащата като заявило, че тръгва с мъжа по Пътя.