Драсканици в редове
Навеждам се към грапавото бяло. Ръцете, на ламарината където е стоял. Ноктите му са криволичели около пролуките на други обитатели на "панелката"- гълъбите. Следите на изтичащото време. Разчитам отпечатъка страх. Шест етажа по- надолу буквите лежат разпилени като голямо червено петно върху плочника. Човек, превърнал се в тревожен и тежък лист от спомени и мисли.
Гълъбите са наблюдавали много полети. Дори на книги. Книгите обаче не летят.
Тетрадката намирам в апартамента. В същия ясен, четлив почерк от писмото са изброени покупките с цените и поводът- рожден ден на дете; дребни сладки, евтини ядки, гаражно безалкохолно и малка торта. Хартията попива дъжда. Сълзите.
Накрая се е отказал, знам го. Пръстите бързо се уморяват. Листът пада несподелен.
Миризмата
Имах кафяво кожено яке, свински бокс, купено с първите заплати, което павликенски цигани- сватбари откраднаха от ателие, точно под огромната тераса на търновската ни квартира; версията на шивача, дадено бе за премахване набезите от годините.
Входът миришеше. С изкачване на стълбището стана нетърпимо. Четвъртият етаж, вътре съм. Вонята е чук, който прекосява всички сетива и се стоварва буквално в тъпанчетата ми. Лято превърнало самотата в огромен миризлив балон. Памуци напоени с евтин одеколон за носа. Помагат, но само за кратко.
Кафявото кожено яке вися дълго на дървена закачалка отвън- терасата ми в Горна. Може би седмица.
Пистолет
"Уморените коне ги убиват, нали?", и толкова.
Към първото самоотнемане. Колата бяга по прашен път покрай полета с липсващи за сезона и мястота есенен спиралник, ниско бясно дърво, шиполист и студенолюбива тинтява. Студено е. В студената къща. Пенсионираното оръжие е свършило добре своята последна задача.
- Хорас Маккой..
- Кой?
Обяснявам.
Последно спускане
Един от горните етажи на най- високата сграда в града. Тясно стълбище. Инфарктът се изкачва навсякъде. Може би винаги ни изпреварва? Съдебният подписва. Пристягаме тялото здраво към носилката, за да ги изправим в асансьора.
"Вратата се отваря". Хората на първия етаж са леко шашардисани. Навън пуши линейкаджияата, който се страхува от мъртъвци.
МорГра
Все още нямам двадесет и три. Празнуваме си нещо в службата. Пийването с хапване, смешките до смях.
- Да не забравиш протоколите, ей. И не се шашкай, записвай всичко, което докторът ти каже. Важно е.
- Добре.
Коридорът е подобен на ония, които водят за разстрел. Поне по филмите. Мирисът на неземна хладност и някакъв химикал. Докторският кабинет, с докторско легло за пациенти. Под него десетки празни бутилки. Отваря се нова. Половинка водка.
- Ще пиеш ли?
Отказвам. Докторът превърта първата чаша и светва. Отдушевена, гола кукла, в сини, и по- сини, тъмни петна. Само си мисля, че ще повърна. Описвам частите и направени от бога. Грачи ми се. Като черната птица. Облечен съм в черно. Чиста случайност.
- Това е, приключихме. Не е трябвало да идваш, нали знаеш?
Излитам набързо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар