градец

Има го това чудо- черен път водещ директно при мегдана, едно общо гробище за всички религии, без съграден храм и много вяра. Невероятното място е планинско селце. Именува се Градец. Кръстено на града, за който част от жителите само са чували и към който нейде през 60- те младите се сурнали, забравяйки обратното. Дето свършва асфалта, почва и прахоляка, даващ началото на господарството на мулетата и магаретата. Та оттам, въз баира са осемнадесет километра по карта, или както казва бай Ариф- „Имаме време-път да се надприказваме, да се скараме, па и да се сдобрим към края.” Бай Ариф слиза до града за по ден. Първо овръзва магарицата си със сезала на старата круша с купчината слама пред муцуната й, после след още два километра бодра крачка се качва на „нашата раздрънканица” преспиваща горе.  Така всеки местен мило нарича автобуса изпъшкаш до два- три пъти седмично планината и сигурен съм, превозно средство изпратило отдавна своята молба до музея за настаняване като експонат. Бай  Ариф и повечето селяни от Градец са по- здрави от години кътани в щайга празни буркани. Той нивга не е казвал „мархаба” в лекарски кабинет. Случва се даже да лекува младото докторче на колелото с билките си. От града той си тръгва с торба писма и новини, защото освен бог, в селото не дохожда и пощальон. Благо и спокойно си живеят „гражданите”, уповавайки се на природата и вярвайки в резултите на собствения си труд. Стигнах селото с колелото, което бутах нагоре. Магарицата возеше Бай Ариф, който пък, забравих да спомена, бе на осемдесет и две години.

Леля Поликсения е на деветдесет. Кани ме в двора си и веднага ме гощава с чудна салата. Опекла е ламарина чушки и патладжан, накълцала е два градински домата от и за капак на всичко е стрила върху омесеното чесън. Питката на комшийката е повече е вкусна, а сиренето вероятно е от биволицата мучаща наблизо. Лелята за миг не спира да шета, казва, че ще ме излекува от кахърите и ми връчва една брадва в ръцете. Посочва ми камарата: „ Колкото можеш, моето момче, не се мъчи. Останалите, лелята ще ги оправя.” Силите ми свършват, дървата не. Хапвам диня и зяпам ръцете си.  Станал съм целия на пришки, болка и прикрит плач. Кекавостта ме отвежда доста рано в кръчмата, в която е задимено и весело. Искам да гледам мач, но и там няма телевизор. Сядам на стъпалата отвън с жълта лимонада в едната и чаша мастика в другата ръка. До мен се курдисва красива циганка и ме зяпа в очите. Пита ме за цигара. Купувам и цяла кутия, защото не пуша.  Не смея да и покажа ръката си, която иска, но тя сама леко я обръща. „Труден път те чака. По- дълъг от земния. Щастлив не ще да си, но от щастието няма да се скриеш.” Въртя се дълго на твърдия миндер в къщата на леля Поликсения. Сънувам, че се возя в раздрънкан автобус. Шофьорът без лице усилва Бах „Тази музика е от моето време, момче”, ми казва с усмивка. Събуждам се. В краката ми мърка котка.

За двата дена не видях намусен човек. Никой не ми се оплака. Канеха ме, разпитваха ме, любопитстваха и разказваха за тях си. След като приключих с дървата се сбогувах кратко с бай Ариф, леля Поликсения и другите. После се спуснах с обичта си по Градец и хората му в нищото. Паднах само веднъж с колелото в прахоляка. Не умея да лъжа- няколко пъти падах. Скъсах си и панталона, ама нищо. Здраве да е.