петък, 21 септември 2012 г.

потока на думите


I. Поток на думите



Хвърлям камъчета като жабки, целя локва, която е на пет- шест метра от мен, в ниското, или на около две секунди във времето. Изборът, ако въобще съществува такъв пред нас, е за сближаване, или отминаване. Лесно е, но за жалост. днес властват случаите от поредицата противоречиви наши желания, подреждащи се в нерешими човешки уравнения за математиката на чувствата....

Водата бърза да изпълни вдлъбнатината между две, от общо трите двойки вертикални, дълговечни съдби, идващи някъде отзад и водещи наникъде. Релсите са като изправени генетични конструкции в непреплетени линии. Не-ДНК-а. Животът, покълнал по между им, някак се опитва да ги свърже, но желязото остава празно за красотата. Копнее единствено за тежестта на преминаващите влакове. Мантрата на тътена отеква във вечността. Леката звучност на капките е пред очите ми. Падащите от небето прегръщат отпочиналите за кратко върху навеса. Всичко те се сливат в една мелодия по пътя към земята. Трошалякът съм намерил оставен на камара, забравена след ремонта на малката гара.



Хижата, от която слязох днес, също бе ремонтирана. Нова дограма, фаянсови плочки и тоалетна чиния вместо мъчително клекало. Вода нямаше. Нужно бе да дръпна маркуч през прозореца и да завъртя ръждясалия червен клапан, за да вкарам вътре събраното във водосборната шахта от близкия баир. Зимата бе докоснала плитко заровената от миналото тръба, която виждах мъртва, изоставена до стената. Мулето (оказа се катъра на хижаря) кротко пасеше наблизо. Със сигурност, на него щеше да се падне честа да домъкне, или довлече новата тръба. Път до хижата също нямаше. Входната врата прибираше пътеката през върха, а от нея започваше другата, или по- скоро продължаваше същия отъпкан сбор от следи, който се спускаше надолу към гората, сливаше се с пътя при потока, минаваше през селото и застиваше до някой градски двор с плевня и кочина в обятията. Последният сняг бе с форма и големина на езерце, подобно на онова, намиращо се в близост до селото на моя приятел. Циганово, така е било старото име ма селото му. Днес е Правда. Той ходеше за риба с въдица от жълт плексиглас, спомен от детството на неговия татко, а аз само минавах оттам с колелото. Нямах ни въдица, ни мерак да слушам часовете жабешко надвикване от блатото. Бях с тениска, къси гащи и сандали. Както и сега. Топло е. Снегът скоро ще изчезне, макар зимата да бе изключително жестока. Приятелят ми така и не дочака пролетта. Стопи се, стана купчина прахоляк. Превърна се в уютна, малка зима, прибрана в урна. Прихлюпени спомени за човек, с постоянни цветя- чувства, цъфтящи около нея.




Получава ми се рядко. Веднъж, дваж, камъчето цамбурва с подскок в блатото преди звънтежа. В другите случаи се чува само звукът на съприкосновението камък- метал. Железничарят отвън, и той ремонтиран в новата си униформа, се изправя от пейката и се насочва към мен. Сух, кокалест, със знаменце за маневри в джоба и лъснати обувки. Харесвам хубавите обувки. Като ученик харесвах базара в нашия ( мой и на приятелите ми ) град. Градчето е известно по- скоро с многото си коловози и с пристигащите влакове по тях в изтощената от хора гара, а не с забравения петъчен сбирщайн. Зяпам краката, тъкмо съм се навел за нова партида камъни. Страдат от, мислех си, отминалия „биташки синдром”.  Достигам преминаването им в тяло, но само до раменете. Главата попада в мъгла.

Смешно износените обувки са с изтъркани отвътре и отдолу гумени токове, но не са грозни, в никакъв случай. Черни, с тънка подметка и съвсем тънки връзки, малки тъмни дупки отгоре, криещи и пускащи миризмата на дните и прахоляка на улицата към дома. Мъжът, който явно искаше да ми каже отблизо да престана с нелепото поведение, изведнъж размисли. Заразмята безпомощно едната ръка във въздуха за секунда, ей така, „в карай да върви” и времето го пусна. Обърна се, пейката го приюти. Седна. Седи си, а аз  виждам как бързо се смалява до ежедневната си човешка форма, забравила устава и разпоредбите. Перцигласовият навес е разполовен. Вероятно по план, или недоимък. Все тая. Между нас вали. Дъждът се е усилил, а с него пристъпва и хладината. Таен глас, избягал от съветски филм. ни известява, че влакът от началната гара ще закъснее с двадесет минути. Спомням си за изреченото от друг мой приятел: „Ако влакът закъснява, то връзката непременно идва навреме.”  И още една негова мъдрост, пак от онова, хлапашко време: „ От която и страна да захапеш баничката, сиренцето е винаги от другата.” Сега сирене  в баничките няма. Истината е заменена с извара. А аз съм прецакал глада, хапвайки парче пица в града, на път за гарата.




Вечерта хижарят, с външен вид на ситен мефистофел, разказваше себе си. Имах покана за неговата стая, но гостоприемството отсъстваше. Говореше ми за конспирации, извънземни, за тайнствена работа в чужбина, за досадни туристи, некадърно управление отгоре, чудеса, Бог и куп други щуротии. Бог не е щуротия, но от неговата уста, от тази дребна усмивка и лукава брадичка, всички думи плъзваха в една плоскост. Той си измисляше, лъжеше, играеше и иронизираше в една и съща равнина. Слушах го, „поддържах огъня” и си мислех за зимата. За способността да изкарва всичко от самотата на хората и за възможността и да поставя изваденото по релсите на всяка реалност.

„Не харесвам циганите. Мързеливи са, абе ужасна напаст. Не искат да учат, да се приобщават. Парите, които отиват за тях и техните деца, все едно ги хвърляме по вятъра.”

Пийваше си доволно добре от водката цялата нош, хапна малко. Като да замези само. Аз вечерях, почти без да близна алкохол.

Дъщерята му се родила в хижата. Нито тя, нито майка и искали вече да се качват тук- горе, при него. Не помня кой, той, или аз първо одрема мулето. Може и едновременно да сме потърсили спасение един от друг.



По- надолу козарят ми обяснява, че бащата на хижаря залюбил красиво момиче. Не приели в селото тяхната връзка- българин и циганка. Все пак заживели заедно, ама тя напук на цялата си красота, била ужасно нескопосана, че и мърлява. Изобщо не можела да върти домакинската работа, каквото подхванела не се получавало, дори за детето не се грижела добре. А то, детето, едва изкласило училище. После станало бачкатор, а сега- хижар.




„Хижа трудно се върти, момче. На мен туристи не ми трябват. Оправям се сам, нали виждаш.”

Сбогувах се със снега и със завързаното на горната тераса злобно, малко куче на сутринта. Казх му довиждане. Той се усмихна, то залая за сбогом.




Въртя из шепата си няколко капки. Подлагам и другата си ръка и после измивам лицето си с водата сбрана в двете. Две деца си вземат довиждане. Два приятелско настроени телефона си разменят спомени. Момчето и момичето се целуват. Телефоните мълчат. После,  „щастливите малки” се разписукват, а хората потъват в уж неживите им екрани. Всеки в своя си. „ Ще ми липсваш.” Щрак. Снимка. „ Ще се обаждам понякога.” Щрак. Истина- лъжа. Видими за нас нули и единици. Постоянен поток от информация, с който понякога се мъчим да надхитрим времето. Времето обаче е добронамерено, макар и да показва особеното си чувство за хумор.


„ Утре ще бъде слънчево и топло. Обещаваме ви подобно време и вдругиден. В планините се очаква временна, до незначителна  облачност и без превалявания този път. Където и да сте през почивните дни, носете си с кеф слънчевите очила и забравете за чадърите и дъждобраните от последния период, защото приносителите на мъчителните дъждовни дни също ще са в почивка.”


Това е от малкия ( вече голям )екран, преди тръгване. Как ли облаците доловиха този поток от нули и единици? Магия вероятно, но те реално ме настъпиха по главата в средата на пътечката. Сгъстиха се по- бързо от боровинково сладко върху бавен огън, с надиплени, тъмни одежди, въз ми. Мисля, че бяха придричиви към жалкия опит на туриста да ги нарисува с мобилен телефон и доста издразнени, че са наречени „приносители на мъчителни дни”. После внезапно изтряскаха няколко есемеса, които получи гората, но видях и аз. Разчетох посланието и се затичах, забравил изведнъж и дъждобран, и разум. Едно дърво, после второ, трето, пето... Повече от сто. Танцувах за секунда с всяко от тях по склона, нагазил в река от ланшни листа. Дърветата бяха моите кавалери, а аз- тяхната желана блудница. Прегръщах ги. Пускаха ме бързо и доволно, дори след тази толкова кратка, мимолетна близост. Копнеещите за емоция бързаха да споделят чрез преплетените клони, преживяваното и да известят другите за моето приближаване. Не усещах умора след този луд бяг. Само бездихание. Долу спрях щастлив, цамбурнах в потока, който изми страховете и оцвети спомените, правейки ги по- ярки и живи.

Облаците временно се бяха разцепили. Всеки отпрашил към своята ежедневка, или ежеминутка. Помолих се за първото на щуравия бог.





През зимата оставих цвете. Пролетно. Сега чувам глас от миналото. Легнал, пия от водата. Хладният поток е станал мой приятел. Моят приятел.

„ Ще отидем на разходка, но да има полянка между двете хижи. И да не ходим много. Два- три часа само. Ще похапнем на полянката, ще поиграем карти и ще подремнем.”





Леко унесен не чувам козаря. Приближил се е с животните, върху магаре. Вече съм сигурен, че е магаре. Малко е, в мръсно сиви цветове, и инак си бе мръсно. Движеше се напред, въпреки ината си и сигурно заради него, но пък създаваше перфектната илюзия за неподвижност. Мистично животно. Лежах върху зеленината. Козите се настаниха околовръст след водопоя. Скубеха трева и ме изучиха за позорно кратко време. Сигурно им бях абсолютно безинтересен. После очите , виждах предимно опашатите дупета и мълчаливите им задни части. Козарят обаче не млъкваше.


Живеел сам в махалата. Такава зима не помнел от дете. Преди време къщата му запалили злонамерени хора- завистници, а мечка отнесла прасето му и май изпила и ракията. Ама за последното не бил сигурен, защото в пожара изгорели много неща. Децата се изучили, били на добра работа в големия град. А той като млад поболял тежко, едва оживял, но планината го излекувала след повече от двегодишно лечение по болници. Никой не искал да купува от млякото, а било чисто и хубаво. Защото хората са лоши по природа.

„ Ех, да ме беше видял млад. Като вземах жената, три пъти я съборих по пътя от селото до махалата. Ама сега е ужасно сбръчкана бабушкера, изобщо не искам да я докосвам. Пази стаичката  в другата къщата, в селото. Не иска в махалата при мен. Младеж, ти нали ще дойдеш лятото да помогнеш за люцерната, че няма кой друг?!”

Старчето, облечено с кафяв войнишки шаек от „първата световна” и нови гумените ботуши, оставих на поляната след като първо запаметих снимките на магарето и на две от козите. Бях изсмотолевил в отговор нещо от рода  „че  бих опитал, ако имам време.” Бях убеден, че това няма да се случи. Невъзможно е отново да се спусна по същата тази река.




Влакът, композиран от дизелова машина и един- единствен вагон ще потегли след минута. Мятам багажа на горното стъпало и казвам довиждане на мъжа в униформа. Той обаче мълчаливо вади от джоба си бяла, с преминаваща от пожълтяло към кафяво, кутийка „костенец”, оттам измъква клечка и невъзмутимо започва да си чопли зъбите с нея. Близко е, защото усещам и дъха му.

По същото време:

„Ще се видим скоро, нали?” (Момче)

„По- скоро не, имам си приятел. Знаеш как е.” (Момиче)

Телефоните се разделят без сълзи. Дъждът е спрял. Потегляме.



По пътя към селото облаците се завръщаха един по един. Надвесваха се, понадигаха се. Бяха като черни балони за погребение, или май по- скоро приличаха на пиратски хвърчила, с които някой невидим за мен великан си играеше. Те пък си играеха с моите очаквания и страхове. Но аз вървях пречистен, не бягах. Къща след къща никнеха като преддъждовни, огромни гъби. Разхвърляни от нещотърсачи. А центърът с надеждата...все го нямаше. Когато пристигнах се оказва, че съм изпуснал удобството. Автобус щеше да има след два часа, но с него казвах „ бай- бай” на влака. Намерих си лесно шофьор. Или той надуши възможността?! Случи се нещо като услуга, ама не баш. Помощта бе във формата на единствено такси на фирмата, „За Колкото Дадеш, Бензина Поне Да Упраим.”

Не съм шофьор, но обичам да се возя. Отзад с непознати. И отпред, ако колата е на приятел.

Метнах раницата на задната седалка, защото багажникът бе пълен с боклуци и понечих да седна там.

„Мръсно е, извинявай. Ела отпред.”






По пътя сме. Дупки, вдлъбнатини. Гумите потъват, или подскачат по тях. Друго време. Чиста кола. Слушаме рок. Движим се от града към близките села. Той проверява обектите и ме вика за спътник. Приятел като ношно другарче.

„ Пич,  по- голяма е от мен, ама съм адски щастлив с нея. Разбираме се без много думи. Сексът е страхотен. Майка ми не ще и дума да чуе за нея. Стара била, на циганка приличала и затова вече няма да я водя у дома. Мисля дори да се изнеса на квартира.”

Поставям шишарка- болка от гората до цветята.






Шофьорът се е извинил за пореден път. Радиото не работело, ама не оставало време за нищо в дома и по колата. Шеф е уж, на ловното стопанство, хиляди задачи има, отговорности, а парите не стигат за никъде, че и за нищо. „За кое по напред, млади човече!?” Всичкото от чужденците по лова отивало в столицата, а на тях връщали единствено въшки.


„Козарят е пияница. Сигурен съм, че сам си е запалил обора. Там държеше бурето с ракията. Напил се и и забравил свещта. Тя къщата му инак не е засегната. Мечок с мечета да вземе прасе?!?... помня, как де не помня, хахаххахаха...Комисия направихме, аз бях председател. Много се смяхме на тази история. Прасето се върна. Млякото не го изкупуват, щото съдовете му вонят. Не ги мие завалията. А ти отгоре слизащ, нали? Хижарят ми беше приятел, ама след поредицата от случки (отпъдил група туристи през нощта, да се смъквали в селото и да си търсели хотел там; на шофьора искал да продава горе от алкохола, който лично той му бил домъкнал на гръб,.... ) му обясних, че ще го обеся с главата надолу заради безочието и наглостта му и се скарахме. Ще го махаме отгоре. Не става като човек. И баща му много не го биваше, ам пак по- ставаше.”


Слязох от колата с усмивка. Оствих исканите пет и добавих още два лева за десетте километра думи. Благодарността също поставих внимателно. Там, където свърваше пътеката.

„Всичко добро Ви желая.” (Искрено )

„Всичко добро и на теб, млади човече. Ела пак, планината ни е хубава.” ( Сърдечно )




Машинистът е най- отпред, а до там е забранено, затова неговата история, както продължението с историите от планината, селото и града ще останат завинаги заключени. Мога да ги измисля, но вместо тях отварям прозореца в последното купе, на самотния вагон, който е привързал няколко бели облака на прозрачно въженце. Издокарали са се за него в бели премени. В този момент, кондуктор в мръсна униформа ми обяснява усмихнато, че ще хванем другия влак, за който имам билет. Да не се притеснявам. „Връзките винаги чакат, момче”. Няколко боси циганчета от крайните къщури  весело се опитват да нацелят вагона. Мятат камъни, без прашки, с голи ръце, и бягат, и крещят. Почти успяват да догонят отлитащото от тях време. Искат само да го докоснат, не им е нужно повече. В купето е мръсно. През отворения прозорец мирише на чистота. Усещам поле, гора и пак поле, току що изкъпали се в потока...







„.... Аз ще почерпя сладоледа, батка. Като се оправя, навън, твой ред е. Радвам се, че дойде. Уж го даваха да вали, а виж как е пекнало само. Уморявям се бързо след процедурите. Хайде да поседнем на онази пейка до параклиса. За какво си говорихме...”



Сбогом, човече. До пак.

Кап, кап, кап...

Ще





1111111100001110000000100000111111100000000000000100000000000000000000101001010101001010010000000011111111111

II. Обяснението


От нищото излиза чернобял човек, с много яки обувки, за да обясни съвсем накратко съдържанието на горното, като държи в ръка лист откъснат от тетрадка и трудно разчита ръкописния текст:

„ За ваше улеснени, благодаря Ви, че стигнахте до тук. Повествованието, което не може да бъде причислено към някои определен жанр, предимно поради своята обърканост и заради безмисленността си, е оформено от две основни линии. Стълбове да ги наречем. Които вместо да крепят текста, от факта, че са прекъснати, внасят допълнителен смут и нервност в евентуалните читатели ( тук човекът сваля очила и кихва без нужда, прикрива смущението си с ръка). Леко заеква.

Линия първа:

- упоменато
Лирическият герой, или авторът, което е едно и също, е направил кратка разходка в планината. Минал е през хижа, опознал е хижар, На слизане от нея се е запознал с добронамерен козар и с човек от селото, който го е откарал до града с личния си автомобил. Историите на хижаря, козаря и шофьора са истински. Увеличени са само цветовете и тоновете за драматизъм. Железничарят е събирателен, нереален образ. Момчето и момичето се изпращаха. Не е валяло дъжд по време на цялата разходка, но тъмни облаци имаше, спускане по склона в гората и поточе също е имало. Ч.аст от животните са истина, другите са измислени

-неупоменато
Самата разходка, чиито край е включен в горното, е осъществена благодарение и с участието на М. Е и М.М ( той присъства като „ другия приятел” с перифразите си на основно цитирания мърфизъм за „филията и килима...” особено актуални в нашата младост ). Някои от действията на лирическия герой, всъщност са постъпки на М.М, или М. Е ( благодарности). За цялата разходка  има спретнат пътепис, който може да се ползва като допълнително разяснение , или веществено доказателство, ако бъде поискан. Всички участници в разходката са готини хора, въпреки видимите си, нормални, малки недъзи.

Линия втора:
- упоменато
Авторът си спомня и измисля същевременно, отделни моменти и етюди, общи за него и близък негов приятел от детството. Приятелят му е починал от рак през зимата и е бил кремиран. Приятелят не е обичал разходките в планината, бил е свързан по някакъв начин с жабите ( не с рибите, вероятно прякор) и в последната им среща е почерпил наистина със сладолед.

-неупоменато
Останалото недоизказано между тях. И тъгата.

Елементи и думи, умишлено използвани и случайно появили се, за връзка между основните линии по която се движи влака:
Правда- истина, сезони ( зима и лято), дъжд, плексиглас и перциглас, гара и влакове, път/пътища/пътуване, цигани, летящи и падащи камъни, хвърлени камъни,  време, разкази, измислици и факти, Бог и невяра, диалектни форми, цитати, секс, метафизика, ремонти, духовност, споделеност, телефони, облаци, пак дъжд и капки...

Линия трета ( пластична):

- упоменато
Мислите на автора за  някои от нещата от живота, вмъкнати директно, като описателен елемент, или като подкана за размисъл, скрити в някоя малка дупка. Страховете на лирическия герой, неговото отношение и преживяване в природата. Измислици и фантазии.

-неупоменато
Други мисли, останали по пътя, Забравени неща.

Линия четвърта (последна)

- упоменато
Времето като реален герой, което е неуловимо от часовници, прогнози и думи и като съзидател и основен носител за чувството за хумор в реалността.

-неупоменато
Няма, защото от времето не може да се скрие нищо.

Линия пета ( единствена)

думи, които я обгръщат и пазят
прашинки събирани през годините, чувства и емоции случващи се сега, йом, чай, сигур рос, шнитке, рейдиохед, плодове, обедни салати

маловажности
Писалката е като обърнат поток. Тежестта, събраното, е най- отгоре, а думите извират от писеца. Но писалката се държи от душата. От нея потичат емоциите и чувствата, които се уловени от уреда. Но душата е прибрана в тяло. Телата ни са тежки и тромави.... Тогава, къде всъщност е изворът и реалност ли е истинският край. Смъртта ...

нулите и единиците след текста са отпуснати от умора и досада пръсти по тези клавиши и вероятно не значат нищо

безкрай


Няма коментари:

Публикуване на коментар