към

Преди често сънувах връх. Нямаше име. Не знаех нито къде се намира, дали бе истински , или бе някаква проекция  Появяваше се често в сънищата ми. Тогава сякаш подсъзнателно се опитвах да го премахна, унизя, забравя, или  разруша. Изведнъж изчезна, сякаш се стопи. Може би го покорих в реалността. Знам ли ? Самият връх бе доста стръмна, почти отвесна ледена стена. Никога не успявах да стигна до горе. Нещо повече, никога не доближих дори горната му част. Сънуваните проблеми винаги започваха в подножието. Групата се разделяше, оставах сам, губех се, липсваше ми  нужната екипировка, времето полудяваше. Върхът ми се смееше и се скриваше в съня. Сигурен съм, че се е забавлявал с моите постоянни опити да го достигна на всяка цена.
Изпитвам симпатия към върховете. Бил съм по доста места у нас. Ходя  и сега при всяка добра възможност. Чел съм и съм гледал за планините навън. Преценявам добре възможностите си когато тръгна нагоре. Не се надценявам, не се и подценявам. Изпитвам известен страх от височините, който преодолявам и, който не изчезва никога напълно. Винаги се процежда по- малко. Не обичам да мъкна всичко необходимо. По пътя нося само нужни и приятни неща. Достигам височините без страхотно задоволство, често и без значителна умора. Харесвам ми да гледам отгоре към далечината, но не страдам в присъствието на облаците. Липсата на видимост не ме депресира. В такива случаи си лежа и се оставям на вятъра, топъл, ако е възможно. Обаче е невъзможно да се нацелва времето. Почти винаги то ни избира. Слизането надолу винаги е кофти занятие. Особено когато е осмисляно. Сънувал съм, че падам и реално съм се търкалял няколко пъти предимно от глупост, но не помня да съм се страхувал. Мисля, че бе спокойно усещане, до известна степен и удовлетворително.
В планината винаги е хубаво да си с някой. Огромната група често тежи и превръща пътя в омразен преход. Правилните хора за мен са тези, с които преместваме нагоре рамката на удоволствието без напрягане и задължителна цел. Да си в компания на джобни ветрове е яко. Обратното на тътрещи се и мрънкащи морени. В първия случай са ми подавали  ръка и дума в трудности и само ей така.Споделяне, емпатия. Правил съм го и аз. Другите хора,  покорителите, бягащите, хербаризиращите красотата, снимащите да се доказват и показват ... уважавам, но без съпътствието им, моля. Думата в планината е важна, защото е кристална и чиста. Не среща съпротивлението на съмнението. Приятелските планински разговори и чистата изворна вода са безценни. Привнесените шумове и ненужни оценки липсват. Затова пия ненаситно и от двете когато имам удоволствието да ги получа. Преди време установих и колко хубаво е да се къпеш под водопад, или да се топнеш и плацикаш в прохладен поток. Без да мислиш, или очакваш нещо. Свободната планинска вода е способна да те  пречисти, успокои и да те накара да забравиш за върха.
Днес по най- високите планини  стъпват и се разхождат дори деца. Усмихват се и продължават да растат нагоре, по- високи от върховете. Днес, други хора не стигат пеша дори до апартаментите си, които са горе. За да се случи пътя не е нужна непременно битка със стихиите. Няма смисъл и в покоряването на невъзможности за допълнително изтъкване. Баири, хълмове, тепета, височини и планини има навсякъде. Често на минути от нас. Физическата и психическата невъзможност не са извинение, а удобни оправдания. Хубаво е просто да излезем и тръгнем малко напред, нагоре, или встрани и видим света извън страховете и мрачните сънища. Да стигнем  дотам където те избледняват, или напълно отсъстват. После да се върнем спокойни  и да продължим да растем и сънуваме.