въдворед в човечарника

Изваждам своето сърце през очите. Държа го в шепата си. Прилича ми на грозна опаковъчна кутийка. Красивите кутии имат правилна форма и ръбове, които дращят мислите. Сърцето пулсира, но няма стрелки. Иска да изхвърли нещо през слепналите си устни и подскача. Червена грозна жабка. Без „тик-так“. Без „квак-квак“. Сляпо, нямо и глухо сърце. Прекалено обикновена е за форма на красотата. Когато слънцето нагрее камъка и камъкът се стопли, той е като тебе, глупаво мое сърце.

Давам сърцето на самотата. Гладна, тя бърза да отхапе от него. Ръфа, плюе. Изяжда го бързо и ме поглежда с единственото си око. Самотата прилича на кълбовидна мълния. Иска още сърце. Вдигам рамене. Имам едно. Самотата псувайки вдига цялата свита и с крясъци отлита. Около мен, по мен, в дупките на очите ми накацват думите. Буболечки. Мравки. Пчели. Чакат. Искат да бъдат подредени. Молят се. Разгонвам ги с ръка. С пръсти. С тишина и мълчание. Пиша без думи. И без сърце.

Моля се. Тялото е някъде напред по пътя. Беззащитно, смъртно, чупливо тяло. Незначителна планета. Някой нещо за свободата? Моля се на светлината. Моля се на тъмнината. Крайчето на Космоса. Нишка от ресните на изтичащото в безвремието време. Животът е дар. Космосът прихва да се смее. Тъмнина скрита от светлината. Светлина опакована от тъмата. Някой да подреди пъзела. Моля.

Поредни човешки съвет/и. Въпроси.„Как си?“ Лайкове за думите без думи. Боже. Не ти. Ти още не съществуваш. Когато те родим. Някога. Може би. Ти боже на разума и чувствата, защо си толкова разхайтен, и си толкова наивен? „Homo ludens”. Примата ли е първа цигулка. Примати ли владеят света? Слънцето опитомено от човека лае по нас. Луната е огромна близалка.

Веднъж един супервулкан срещнал огромен къс от полюса (кой полюс ли?, ваш избор). И се влюбили. Любовта траяла няколко часа и от нея нямало смисъл. Родило се нищото, което всъщност било вече родено. Лудостта и любовта са близнаци. Които се любят. Разумът си знае работата. Без сърце и бе думи, разумът пише глупости. Кръгъл идиот. О.