Усмивките са суетни, макар никога да не си го признават. Нашата усмивка разполагаше всичко на всичко с един-единствен пръст и изпитваше или адски, или райски затруднения когато бе нужно да задържи четката си за бляскавостта на зъбите, или когато трябваше да прокарва конеца за почистване в пролуките на същите. Тогава усмивката се присвиваше в полуусмивка- тренирана театрална поза и на помощ се притичваше (довлачваше е коректното) котаракът Албот; Албот захапваше конеца, а с четката се държеше като с трион- „напред-назад“, „напред-назад“, докато усмивката пак благоволеше да стане усмивка.
Котаракът Албот бе на нож с чакрите си. Прероден махараджа, той скитореше през чуждите пространства и чужбинските единадесет измерения, но разноцветните повече от видими собствени светлинки, които не само го преследваха, но и шептяха за ремонти и синхронизация, го вкарваха в състоянията да гони опашката си до окончателното й прогонване. Албот бе нежна душа. "Душица момина." Освен, че помагаше на усмивката (по завещание от бенгалската си баба в очакване на наследството), той свиреше на пиано на четири лапи, като същевременно се и разхождаше и пееше. Тоест мяукаше фалшиво- позорно за котешкия род, освен за сиамките- но те имат извинителни бележки за всичко.
Да сте виждали усмихната котка? Не, не и не! Две хиляди и седемнадесет пъти „не“. Котките недоволстват, обтягат се блажено след неминуемите си победи, заспиват и спят. Бродниците не проявяват онази емоция, носеща признаците, призраците и прозорците на слабости като смирението, близостта и покорството.
Усмивката бе забравена. Тя обитаваше празния буркан от сладко, етикетът, на който се свлече гузно преди време и вече сама не помнеше вкуса и името на плода- .причината за появата й на бял свят. Не че можеше да чете. Веднъж усмивката, която копнееше за свое собствено име, забрави да лакира пръста и котаракът го видя гол-голеничък. И Албот се наежи до рунтаво-рижавейско преди симпатичното му за възрастна котка лице да се оформи в усмивка.
Усмивките ахна, защото веднага хареса усмивката на Албот. Пръста вече си мислеше колко е хубаво да си влюбен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар