понеделник, 6 февруари 2017 г.

Разходката





                                        - Но защо аз? Защо мен?- Смъртта се изчерви.
                                        - Нима друг заслужава обичта повече от теб?


Разходката ни е изпратила до пределите на града. Със Симеон седим в хладната стая и всеки човърка своя си телефон.
- Мони, ще нарисуваме ли планината?- потупвам го по рамото. Бива го хлапето.
- Нали снима?! Колко лайка натрупа? Бяха девет.. Петдесет и шест?! Браво, шампионе! Махаш обаче селфито с нахиленото дете, за да не сменяме паролата! Мацка ли търсим с тая снимка?

Пуберът не вдига глава от играта, в която се подскача и се стреля; с някой от лошите е както винаги. Прибирам обувките ни в банята. Целите в калта на искащата да прилича по нещо на благата пролет зима. Измивам ги под душа, слагам ги до камината и влизам в своето леговище.

Симеон, копие на майка си. Вироглав е. Устат. Умен. Нежен и упорит. Доброто се случва с две лица. Но на мен се падна да продължавам да му показвам само своето. Разлиствам стария албум: снимки от раждането; нося го в планината; проходилката.. Умора пригулва очите. Заспивам с бебешкото лесно.


- Татко, татко.. - хванал мекото на ухото ми, а с другата ръка натиска носа. Баба се обади.
- И какво иска баба ти? Не съм ли ти казвал сто пъти, че това с пръстите ме дразни! Махай бързо лапите от мен!
- Баба каза, че утре ни кани на вечеря. Да си се обръснел. И да ме облечеш по-хубаво, защото го давали студено. Коконата всъщност на колко е?
- Забра.. Баба Тина е млада. Дамите не се питат за годините. Бягай да си измиеш ръцете. Със сапун! Хапваме по салата и сядаме да учим за понеделник, умнище. Сделка?

Вкарва пръста си в носа ми, врътва го и "нейните очи" ме гледат с любовната наглост. Кълбото е назад и.. По-бърз е от Светкавицата. Обаче за разлика от майка си, Мони не обича комиксите.

Върхът на планината е снежен рог. От къщата с отворените прозорци (как ли помни!?), нагоре, се вие пъртината, която се изкачва до Луната. Дърветата са в зелени, червени, жълти, кафяви, сини, виолетови и в всякакъв друг цвят листа. Елена го държи за ръка и ни води- тя знае всички преки пътища и тайните пътеки на щастливия живот. Хванал съм го и аз, а краката му висят половин метър над земята. Ей сега ще полети.
Рисунката спи в краката ми.


                                     Снимка: Диляна Димова



Няма коментари:

Публикуване на коментар