сряда, 11 януари 2017 г.

Стъпките на снега. Проблясъци без отражения




„Нима (истинна) е пролетта без безкрайната зима?“
„Малко по малко по малко.. е малкото. Малко преди началото“


1983 година. Помня я като да бе вчера, или утре- завършването на първи клас, семейното море в Китен, търпеливото ми висене по опашки..  На опашката за хляб, възрастните се бутат за „белия по-топъл“. От същите бабички и дядковци, които бързат за „своите си места“ в автобуса за града с ловкостта на пенсионирана нинджа, бивам изтласкван извън зоната на аромата, в комфорт с примирението ми, до очакването на „добруджа“-та. Внезапно едно момиченце ме хваща за ръка и ме повежда през смаяните погледи на опитността видяла всичкото на живота. „Момиченце, момченце, тука има ред! Ред има, ей!!“ Големият заек това и чака- перва леко нервния чичяк по сгъвката на крака с тигана за палачинки- кеглата се олюлява, губи равновесие и повлича пет-шест фигури към балатума; заекът-хулиган се изпарява по-бърз от котарак със самовар. „Амчи, момиченце! Това заек ли беше?!“ , „Три бели, но добре препечени- Алиса се обръща , кимвам и- за детето“. Хипнотизирана хлебарката (продавачката) пропуска да вземе пари и аз съм с един и двадесет и шест напред- цели пет сладоледа, или четири и един голям сироп с газирана вода. Алиса се мята зад Пипилота и конят ги понася към първи перон. Горките железничари, ще да объркат влаковете, нищо че не е зима! Опашката вече се обяснява с милия милиционер с мустака. „Да, да, заек и две момичета на кон.. А конят зелен ли беше?“ Лакомо дъвча краищник, квича от кеф и крача. После хуквам в нечовешка радост към книжарницата на ъгъла.

„Всеки кръг крие по ъгъл в себе си. Зад всеки ъгъл се крие поне по един кръг. Но природата не обобщава“. Заекът затвори книгата. Свали очилата, стана и постави ново дърво в камината, която сгряваше с топлината на миналото всяка клетка. Навън все още валеше. Белият заек се радваше на белия сняг като малко дете, но обитателите на клетките и самите клетки пееха друга песен. „Уморен съм“, помисли си заекът. Умората се клатушкаше в стола за клатушкане и важно пушеше лула. Огънят канеше всяко дърво на танц. Никое не посмя да му откаже. Заекът се засмя. Бял заек. Черна дупка. Вятърът все още изучаваше посоките. Луната  не бе опитвала целувката на водата. Вулканите играеха на гоненица.

Общувам с всеки на неговия език. Опитвам. Самоубивам всекидневно същността. Алпинист до  дъното на океана.  Риба  плуваща в лунните морета. Предпочитам обикновената, нормална лудост. С умората играем криеница. Тя бяга. Аз се търся. По-често. Сянката  изтрива снега от картината, открива ме, прегръща ме и ме връща в своя свят. В света на усмихнатите усмивки на тъгата. Честността е шепнещ свят. Дланите се топят с утрото. Устните бродят. Изгубени ветрове.
  

Няма коментари:

Публикуване на коментар