понеделник, 30 май 2016 г.

Светлините на града


Да започнем с факта, че късметът, който ги държеше на разстояние в продължение на двадесет и седем години, вече ги бе свързал и ги следваше неотлъчно. Бе навсякъде с тях: в университета, на изпитите, при пътуванията им до Брюксел, Амстердам и Париж. В родния Хасково живееха на съседни преки за главната. Завършиха езиковата. Учиха право в София. Той в УНСС, а тя в СУ. Познаха се в претъпкания шотландски бар и се прегърнаха. Бяха долетели в Глазгоу силно разочаровани, до пределите си, може би и в пред депресивно състояние от българската реалност. Тя започна наново- записа „Кино“. Той предпочете психологията. Първата им истинска целувка бе видяна от нощният Лондон. Събраха се на седмия месец, с церемония в малък параклис край Абърдийн. Гостите, облечени в старомодни костюми, носеха задължителните рози. Мъжете бяха закичени с бели, а жените имаха правото на избора за всеки странен цвят и специфичен аромат. Човекът, венчал ги със стиховете на Блейк, бе ръгбист- момчето също обичаше този спорт, и по-интересното-  пасторът гледаше ятото пощенски гълъби. Момичето обожаваше птиците.

Цяла седмица дъждовният Париж се сбогуваше и те бях сред късметлиите, които за последно се любуваха на Айфеловата кула; демонтажът започна точно ден след тяхното заминаване. Шайката, отвлякла Франциск, бе поставила като единствено искане само това: „Махнете желязната кула и Папата се връща жив и здрав.“ Кой дявол бе дръпнал за опашката Франциск, та се включи във вечерното мачле на емигранти в покрайнините на френската столица?! Ален Делон, Троцки, Фреди Меркюри, Ганди, Бъстър Кийтън, Чърчил, Айнщайн, плюс още трийсетина, дори повече световноизвестни, споминали се през миналия век личности, се появиха от нищото, обезвредиха охраната- нямаше нито жертви, нито пострадали, метнаха качулката на възрастния човек, вдигнаха го и отпрашиха в същата посока. Светът, който някак си се бе настроил към постоянния шок от атентатите, сега бе изпаднал в амок. Медиите търсеха логиката и се чудеха как разумно да отразят събитието. Всяко ново разследване започваше точно с мястото на отвличането и завършваше пак там, на терена с изкуствено покритие.

Прибираха се за празниците. В Европа валеше страхотен сняг. Летяха с ниско-тарифен полет. Купиха двете отказани резервации в последния момент. На вторият час, усетил  познатото небе,  самолетът започна да кръжи над по-трудно заспиващата София. Тя се вълнуваше, сочейки мигащите светлини. Той й показа ивицата светлина в планината. Прегърнаха се и се целунаха за първи път в България. Кацането се случи перфектно на почистената писта. Носеха само ръчен багаж. Не бързаха за метрото. Бяха убедени, че последният автобус за родния град е техният.
Петнадесет минути за влакчето и Роза и Трендафил- кръстени  на любимите и на двата рода дядо и баба, вече вървяха в метростанцията към изхода за автогарата. Заедно, те никога не ползваха движещи се стъпала. Нагоре се справяха със собствени сили.
- Виж- момичето вдигна ръка и посочи с пръста на който бляскаше пръстен. По-нелепо облечен и от тях самите, появил се ей така, човекът приближаваше. Момчето прехапа устни.
Чарли Чаплин  спря на крачка от двамата, които стиснали здраво ръцете си, се гледаха в очите. Поклон. Главата с бомбето се наведе леко наляво. После в тъжното надясно; чаровната усмивка се грижеше за останалото, стопявайки леда на страховете. Розата от ревера попадна в нейната ръка. Неговата държеше запечатания плик от големия джоб на сакото малък размер.
- Лек път- мъжът им смигна, обърна се и тръгна поклащайки се натам. А малко преди да се стопи от хоризонта  на погледите подскочи, докосна обувките си една в друга във въздуха и тогава се чу звънкото. Празничното. "Дзънн".

Няма коментари:

Публикуване на коментар